ПРИКАЗКА ЗА СЪВЪРШЕНОТО УТРО
/ЕДИН НЕИЗЖИВЯН СПОМЕН/


Станах рано и отидох на плажа докато още беше тъмно. Тръгнах боса по пясъка. Беше студен. Цареше пълна тишина. Вървях бавно. Отпуснах се и започнах да изхвърлям мислите от главата си една по една. Чувах единствено как дишам. Наоколо се простираше такова невероятно спокойствие, че дори диханието ми ми се струваше като кънтене. Странно. Не чувах дори вълните. Тази тишина ме уплаши, затова реших да се приближа до морето, да чувам поне него. Единствено светлината на Луната ме водеше. Усмихнах й се, за да й благодаря. Стъпих на мокрия пясък. Една малка вълничка нежно ме погали по крака. Морето беше необикновено спокойно. Нищо чудно, че не го чувах, когато бях на няколко метра по-нагоре по плажа. То едва издаваше присъствието си. Това вече беше съвършената тишина. Небето ставаше все по-светло. Явно изгревът наближаваше. Изтръпнах от вълнение. Беше ми студено. Помислих си, че може би трябваше да си облека нещо с дълъг ръкав, все пак беше нощ. Мисля, че бях настръхнала. От време на време потрепервах, но не ми беше неприятно. Бях завладяна от прекрасната нощ. Отново се опитах да се освободя от новодошлите мисли. Направо се засрамих, че имам щастието да съм тук в този съвършено спокоен момент, а аз мисля, че не съм се облякла подходящо!
Освободих съзнанието си и се отдадох на въздуха. Контролирах единствено дишането си. Съсредоточих се върху въздуха, който вдишвах. Дори забравих, че се движа. Бях толкова отпусната, че се бях сляла с пясъка и с нежните вълни. Усещах ги като част от мен. Може би те движеха краката ми. Вървях много бавно. Чувствах, че слънцето ще се покаже всеки момент. Копнеех да го поздравя. Сърцето ми беше изпълнено с любов към света. Звездите избледняваха. Побързах да им се усмихна за сбогом и да им благодаря за компанията. Усмихнах се и на Луната. Тя май също отговори с усмивка.
Чайките отдавна бяха вече будни, но като че ли не искаха да нарушават тишината. Разхождаха се съвсем тихо по пясъка. Тези, които летяха също го правеха съвсем безшумно. Мисля, че полагаха специални усилия, за да не издават нито звук. Летяха така спокойно. Не можех да не им се възхитя. Те притежаваха цялата свобода на света. Летяха уверени и щастливи. Усмихнах се и на тях, но те май не ме забелязаха. Нормално. Ако можех да летя в такъв съвършен момент едва ли бих обърнала внимание на някакво глупаво създание, което дори не може да се отлепи от земята. Тази мисъл ме натъжи. Точно тогава една чайка прелетя съвсем близо до мен. Искаше ми се да я докосна. Беше толкова красива. Всяко нейно перце беше изваяно до съвършенство. Нямаше нито едно, което да не си беше на мястото. Клюнът й също беше забележителен. Не знам как би трябвало да изглежда един крив или прекалено голям клюн, но знаех, че нейния беше идеален. Тя беше по-светла от другите чайки, почти искрящо бяла. Беше просто красива. Но отлетя прекалено бързо...
Вече беше почти светло. Не знам защо слънцето още не се беше появило. Забелязах, че небето над морето е леко розово. Това може би беше най-нежния цвят, който съм виждала. Едва сега осъзнах, че вече не се движех. Опитах се да си припомня дали се движех докато мислех за чайката, но се отказах бързо. Знаех, че не аз контролирах движението си. Все още имах власт единствено над дишането си. Розовото стана по-ярко. После оранжево. Тънка оранжева искряща ивица се появи над морето. Слънцето... Очите ми се насълзиха. Сякаш за пръв път го виждах. Ивицата ставаше все по-плътна. Облаците се оцветиха в неземни цветове и изписваха също толкова неземни форми. Човек никога не би могъл да си представи толкова много нюанси на оранжевото. Неописуема красота. Над морето вече имаше горящ полукръг. Постепенно се издигаше по-нагоре към небето и образуваше кръг. Беше невероятно. Не можех да проумея как е възможно да съществува такава красота. За миг помислих, че може да сънувам, но веднага осъзнах, че човешкият мозък не е в състояние да сътвори нещо подобно.
Малко над хоризонта имаше тънък продълговат облак. Тъкмо когато слънцето разкри целия си блясък, побърза отново да се скрие, този път зад облака. Беше така свенливо... Мисля, че осъзнаваше прелестта си, но беше прекалено скромно, за да се перчи денонощно с нея. Сигурно затова се скрива нощем, а сутрин се показва така бавно и срамежливо. Облакът като че ли разцепи горящото кълбо на няколко лъча. Очите ми отново се насълзиха. Каква красота... Започнаха да заприиждат бавно още облачета. Имаше нещо палаво в тях. Бяха малки и съвсем белички. Слънцето вече беше сравнително високо и небето вече не беше розово или бледо оранжево. Това беше денят. Жалко, че изгревът е толкова кратък. Пак се качих по-нагоре по плажа и легнах на пясъка. Все още беше студен. Наблюдавах облаците. Бяха по-спокойни дори от чайките. Носеха се по течението без капка притеснение къде ще ги отвее вятърът. Да можех да съм като тях...
Усетих слънцето да ме гали. Вече не ми беше студено. Отпуснах се на пясъка. Не помня дали заспах или отново се бях съсредоточила върху дишането си. Помня единствено, че бях щастлива. Усмихнах се. Бях изживяла най-съвършения изгрев.

Bc©11.06.2004