Няколко шепи осъзнатост

Влизам при зъболекаря точно в уречения час. Знам, че държи на точността.

- Сядай - е всичко, което казва.

Започва да работи, а на мен ми се доплаква. Но не от болка... а от чувството на Единство, на съзнаване Какво Всъщност Се Случва в малката бяла стая. Колкото той помага на мен, толкова и аз на него. Без мен не би могъл да направи това, което най-добре умее, да прояви вещината си, майсторството си, Любовта си... Енергиите ни се преливат – от него в мен и обратно. Дали и той усеща?

Обръща се да приготви сместа, а аз оставям сълзите си да потекат и ги забърсвам от ъгълчетата на очите си, надявайки се да ги попия всичките...

- Какви са тия сълзички, бе? Защо плачеш?

Забеляза значи.... Ама ми е пъхнал едно желязо в устата и не мога да кажа....

- Мъчно ти е, че скоро ще се разделяме ли?

А аз през това време благодаря на Господ, че тоя човек го има, че има кой да изкара наяве болката ми, да я оголи, после да я замаскира, да я притъпи за няколко месеца, докато отново унищожа символите на своята агресия...

- Хайде сега, кажи защо се разплака?

- От кеф - казвам му, той се засмива.

- Кажи де!

- Болката свързва хората по особен начин – признавам аз.

- Вярно е – отговаря късо.

Плащам. Обяснява ми за отстъпката, която ми прави. После излизам и си тръгвам пеша – просълзена и усмихната....

На следващия ден с колежката ми се уговаряме за предстоящите почивни дни – да ми се обади, ако реши да ходи със семейството си на излет. Хубаво ще е да се разходим с лодка по Дунава, да похапнем прясна риба, да наберем шипки.... Но се случва така, че тя решава да тръгне в последния момент и не успява да ми се обади. Аз обаче, вече съм си наумила какво ще правя с шипките – ще ги нося на доктора. В никакъв случай не мога да му занеса купени, много държа да са набрани лично от мен. Няма как, пъхам два сандвича, шише с вода и фотоапарата в една раница, грабвам детето и отиваме в лозята край града да берем шипки. Оказват се доста дребни и ме изподират цялата, но пък какво богатство са ми...

Почти съм готова. Слагам шипките в най-естествената чантичка, която успявам да намеря – направена от обикновена опаковъчна хартия с малка картинка от есенни цветя, и се запътвам. Отново пристигам на минутата, дори нямам време да се настроя психически за предстоящото вадене на зъб... Ххах! Стана само за три минути! Без игли и други щуротии... Какви са тия чудеса?! Вече ме изпраща и едва успявам да подам малкия подарък. Надниква :

- За чай!? Много обичам чай от шипки!

Хм, излета наистина не е бил за мен, имала съм нужда само от идеята за шипки....

MBIRA©25.10.2004