Откъс от "СЕНКИТЕ НА ЗАБРАВЕНИТЕ ПРАДЕДИ" , I част
от Карл Сейгън и Ан Друян


Рече така и замлъкна. Дълбоко покъртен поисках
в миг да прегърна душата на моята майка покойна.
Три пъти да я прегърна простирах към нея ръцете,
три пъти тя като сянка и съновидение леко чезна...

Омир, Одисея ХI, 204-208


ВЪВЕДЕНИЕ

Имахме голям късмет. Бяхме отгледани от родители, които гледаха сериозно на своята отговорност да служат като мост между различните поколения. Може да се каже, че търсенето, което стои в основата на тази книга, е започнало още в детските ни години. Тогава - пред лицето на истинските нещастия - се радвахме на безусловна любов и защита. Това е древна практика, изконно присъща на бозайниците. Никога не е било лесно. В съвременното човешко общество е още по-трудно. Сега, когато сме изправени пред толкова много опасности, много от които - без прецедент.
Работата по настоящата книга започна в началото на 80-те години на ХХ в., когато съперничеството между СССР и САЩ беше достигнало до потенциално съдбоносната критична маса от 60 000 ядрени оръжия, натрупани с цел да служат като средства за възпиране или принуда, като повод за гордост и страх. Всяка нация се възвеличаваше и заклеймяваше своите противници, които понякога бяха обрисувани в нечовешки краски. Съединените Щати изразходваха за Студената война десет трилиона долара - сума, с която можеше да се купи всичко в тази страна, с изключение на земята. Междувременно инфраструктурата се рушеше, състоянието на околната среда непрекъснато се влошаваше, демократичният процес се пропукваше, несправедливости разяждаха страната, а нацията се беше превърнала от най-големия световен заемодател в най-големия световен длъжник. Как успяхме да се забъркаме в подобна каша? Как бихме могли да се измъкнем? Дали е възможно?
Така се заехме с едно изследване, което да проследи политическите и емоционалните корени на ядрената надпревара. То ни върна назад към Втората световна война, която - разбира се - се корени в Първата световна война, която от своя страна се явява като следствие от зараждането на националните държави, което ни отвежда директно към самото начало на цивилизацията, която всъщност е вторичен продукт на изобретяването на земеделието и одомашняването на животните, които са завършекът на един много дълъг период, през който ние хората сме били ловци и събиратели. Никъде по този дълъг път не открихме ясна разделителна линия - момент, за който да сме в състояние да кажем: "Ето - тук се коренят нашите затруднения." Преди да се усетим, вече се взирахме в първите човешки същества и техните предшественици. Стигнахме до заключението, че случилото се в отдавнашни епохи - далеч преди да се появят хората - е от огромно значение за разбирането на тази клопка, която нашият биологичен вид сякаш сам си подготвя.
Решихме да се вгледаме в самите нас и да проследим колкото е възможно повече от съдбоносните завои в еволюцията на нашия вид. Сключихме споразумение да не се връщаме назад, независимо от това, къде ще ни отведе нашето търсене. През годините всеки от нас беше научил много от другия и въпреки това имахме различни виждания. Съществуваше възможността единият или и двамата да се видим принудени да се откажем от някои от тези убеждения, които до този момент сме възприемали като определящи за нашата същност. Но ако търсенето се увенчаеше с успех, може би щяхме да разберем много повече неща - не само национализма, надпреварата в ядреното въоръжаване и Студената война.
Сега, когато сме в края на книгата, Студената война вече е минало. И все пак все още не сме свободни. Нови опасности си пробиват път към светлината на прожекторите. Някои от старите отново надигат глава. Изправени сме пред адски котел, в който се смесват етническо насилие, наново възроден национализъм, неспособни ръководители, неадекватно образование, нефункционални семейства, природни катастрофи, изчезващи видове, набъбващо население и все повече милиони човешки същества, които нямат какво да губят. Нуждата да проумеем, как сме се озовали в това положение и какво трябва да направим, за да се измъкнем от него, е по-спешна от когато и да било.
Тази книга се обръща към далечното минало, към най-важните стъпки от нашето оформяне като вид. Едва по-късно ще съберем в едно нишките, които са заложени тук. Търсенето ни отведе към написаното от тези преди нас, към отдавнашни епохи и други светове, както и към огромен брой различни научни дисциплини. Опитахме се да се придържаме към афоризма на физика Нилс Бор: "Яснота чрез размах." Необходимият размах обаче се оказа малко обезсърчаващ. Хората са издигнали високи стени, отделящи различни клонове на познанието, които са от решаващо значение за нашето изследване - научни дисциплини, политически идеи, религии и морални кодекси. Търсихме скрити вратички, опитвахме се да прескочим стените или да прокопаем тунели под тях. Изпитваме необходимост да се извиним за своята ограниченост. Напълно съзнаваме, че нашите знания и прозорливост са неадекватни. И все пак едно подобно начинание не би могло да успее, освен ако не пробием отвори в тези стени. Можем само да се надяваме, че там, където ние сме претърпели неуспех, други ще намерят вдъхновението (или ще бъдат предизвикани) да се справят по-добре.
Това, което ни предстои да кажем, се основава на постиженията на много науки. Приканваме читателите да не забравят нито за миг несъвършенствата на настоящото ни познание. Една наука никога не е изчерпана. Тя се развива по пътя на последователни приближения, като по този начин се доближава все повече към абсолютното и точно разбиране на Природата, но никога не го постига напълно. Съдейки по това, какво огромно количество важни открития са направени през последните сто години - дори само през последното десетилетие - би трябвало да ни стане ясно, колко много път ни чака още. Науката винаги е била обект на дискусии, на поправки, на пречистване, на агонизиращи преоценки и на революционни прозрения. Въпреки това, понастоящем сякаш знаем достатъчно, за да пресъздадем някои от ключовите моменти, през които сме преминали и които са ни помогнали да станем това, което сме.
По време на нашето пътуване срещнахме мнозина, които щедро ни дариха с време, знания, мъдрост и кураж, мнозина, които внимателно и критично прочетоха ръкописа или части от него. В резултат от това редица недостатъци бяха премахнати, а грешките във фактите и тяхната интерпретация поправени.

ПРОЛОГ

ИСТОРИЯТА НА ЕДНО СИРАЧЕ

След като са видели само малка част от живота, бързащи
да умрат, хората се издигат и отлитат подобно на дим,
убедени само в това, което всеки един е срещнал...
Кой тогава може да претендира да открие цялото?

Емпедокъл, За природата

Кои сме ние? Отговорът на този въпрос не е просто
една от целите, той е целта на науката.

Ервин Шрьодингер, Наука и хуманизъм

Огромната и всеобемаща чернота е разнообразена тук и там от бледи точици светлина - които, щом се приближим, се разкриват като мощни слънца, изгарящи в термоядрени пламъци и осигуряващи топлина на малки парченца от Космоса около тях. Вселената се състои почти изцяло от черна празнота, и все пак броят на звездите е зашеметяващ. Непосредствените околности на тези слънца са незначителна част от Космическия безкрай, но много - може би повечето - от тези радостни, сияйни и гостоприемни околозвездни пространства са заети от светове. Само в нашата галактика, Млечния път, съществуват може би сто милиарда такива - нито много далеч, нето много близо до тяхното си слънце, около което обикалят в тихо гравитационно благоговение.
Това е историята на един от тези светове, вероятно не кой знае колко различен от много други. История, посветена основно на живите същества, развили се върху него, и най-вече на един вид.
За да бъде живо милиарди години след зараждането на живота, едно същество трябва да е жилаво, изобретателно и надарено с късмет: неговият път е преминал през толкова опасности. Живите организми оцеляват благодарение на търпението си, например, или на своята ненаситност, или на самотата и изкуството си да се прикриват, или на многобройното си потомство, или на това, че са страховити ловци, или че могат да отлетят в безопасност, или че са бързи плувци, или копачи, или че разпръскват вредни и объркващи течности, или че успяват да проникнат в самия генетичен материал на други, нищо неподозиращи същества. Или просто благодарение на това, че са били другаде, когато хищниците са връхлетели, или реката е била отровена, или хранителните запаси са се стопили. Създанията, на които тук ще отделим специално внимание, съвсем до скоро са били общителни до глупост, шумни, свадливи, дървесни, деспотични, секси, разумни, владеещи различни сечива, с удължено детство и нежно отношение към своите малки. Всяко едно нещо води до нещо друго и за едно мигване техните потомци вече са се размножили по цялата планета, избили са всички свои съперници, развили са технологии, способни да променят света, и са изложили на смъртна опасност както себе си, така и много други същества, с които споделят скромния си дом. Едновременно с това, същите тези същества са се отправили на пътешествие към планетите и звездите.

* * *

Кои сме ние? Откъде идваме? Защо сме точно такива, а не някакви други? Какво означава да си човек? Дали сме способни, ако се наложи, да се променим из основи, или мъртвите ръце на нашите забравени прадеди ни водят неотклонно в някаква посока, без значение дали за добро или лошо, и това е извън контрола ни? Можем ли да променим характера си? Можем ли да подобрим обществата си? Можем ли да оставим на децата си един свят, който да е по-добър от този, който ние сме получили в наследство? Можем ли да ги освободим от демоните, които ни преследват и които са присъщи на нашата цивилизация? В дългосрочен план, дали сме достатъчно мъдри, за да знаем - какви промени са необходими? Можем ли да си поверим собственото си бъдеще?
Много дълбокомислени люде се страхуват, че нашите проблеми са станали твърде големи за нас, и че ние - по причини, които се коренят в сърцето на човешката природа - сме неспособни да се справим с тях. Те смятат, че сме загубили пътя си, че господстващите политически и религиозни идеологии не са в състояние да променят злокобната посока, към която са се отправили човешките дела. Напротив - благодарение на своята скованост и некомпетентност, както и на неизбежната развала на властта - именно тези учения са подпомогнали процесите, за които говорим. Вярно ли е това, и ако да, то какво можем да направим по въпроса?
В опитите си да разбере, кои сме всъщност, всяка човешка култура е изобретила свой собствен набор от митове. Противоречията вътре в нас са приписвани на борбата между две съперничещи си, но равностойни божества; или на един несъвършен Създател; или, колкото и да е парадоксално, на конфликта между един разбунтувал се ангел и на Всемогъщия; или на още по-неравната борба между едно всесилно същество и непокорните човеци. Освен това винаги е имало и такива, които са твърдели, че боговете нямат нищо общо с цялата работа. Един от тях, Нанрей Кобори, покойният игумен на Храма на Сияйния Дракон - будистко светилище в Киото - ни е оставил следните думи:

Бог е човешко творение. И поради това Божествената природа е една плитка загадка. Човешката природа е дълбоката загадка.

Ако животът и хората се бяха появили преди стотици, или дори хиляди години, може би вече щяхме да знаем повечето важни неща за своето минало. Вероятно щеше да има много малко наистина значителни факти от нашата история, които да са останали скрити. Лесно щяхме да достигнем до началото. Вместо това, обаче, нашият вид е на стотици хиляди години, родът Homo е на милиони години, приматите са на десетки милиони години, бозайниците са на повече от двеста милиона години, а самият живот е на около четири милиарда години. Летописите ни покриват едва една милионна част от пътя назад към началата на живота. Дори нашите собствени начала, основните събития от ранното ни развитие - те също остават трудно достъпни. Не разполагаме със свидетелствата на очевидци. Те не присъстват нито в живата памет, нито в аналите на нашия вид. Дълбочините, до които можем да се гмурнем назад във времето, са патетично, дори тревожно плитки. Преобладаващата част от нашите прадеди остават напълно непознати. Те нямат имена, лица, слабости. Не се споменават в семейните анекдоти. Не можем да си ги върнем - за нас те са загубени завинаги. Не бихме могли да ги различим от Адам. Ако някой ваш предтеча от преди сто поколения - да не говорим за хиляда или десет хиляди - тръгне срещу вас с отворени обятия, или просто ви потупа по рамото на улицата, ще отвърнете ли на поздрава? Или ще се обърнете към властите?
Самите ние, авторите на тази книга, можем да се върнем съвсем малко назад в историите на нашите семейства - имаме ясен поглед само към последните две поколения, третото е вече мъгляво. Отвъд него няма почти нищо. Не знаем дори имената на нашите пра-пра-родители, камо ли професиите им, родните им страни или личната им съдба. Смятаме, че почти всички хора по света са също толкова изолирани във времето. Повечето от нас не разполагат с архиви, в които да са запазени спомените за нашите прадеди дори и само няколко поколения назад.
Всеки един от нас е свързан с най-ранните си предци чрез една огромна верига от живи същества, човешки и нечовешки. Само най-скорошните брънки попадат в обсега на бледата светлина на живата памет. Всички останали са потънали в тъмнина, която става все по-непроницаема, колкото по-назад във времето отиваме. Дори и тези щастливи семейства, които са съумели да водят подробни записи, достигат едва до няколко десетки поколения в миналото. И все пак, ако се върнем и сто хиляди поколения назад, ще разпознаем човешкото в нашите прадеди. Епохите на геологичното време се простират далеч преди това. За повечето от нас, лъчът на прожектора е насочен напред и се движи заедно с новите поколения. С раждането на новите губим информацията за предишните. Ние сме отрязани от нашето минало, отделени от корените си, но не от някаква амнезия или лоботомия, а поради краткостта на нашия живот и поради огромната, невъобразима бездна от време, която стои между нас и нашата първа поява.
Ние хората сме като новородено, оставено на нечий праг без писмо, в което да пише, кое е то, от къде идва, какъв наследствен товар от качества и недостатъци би могло да носи и кои са неговите прадеди. Копнеем да погледнем в историята на това сираче.
Нееднократно - това е присъщо на много култури - сме си изграждали утешителни фантазии относно своите родители - за това, колко много са ни обичали, колко героични и изобщо невероятни са били. Подобно на сирачета, понякога виним себе си за това, че са ни изоставили. Вероятно грешката е била в нас. Били сме много грешни, може би, или непоправими от морална гледна точка. В своята несигурност се вкопчваме в тези истории и налагаме най-строги наказания на всеки, който се осмели да се усъмни в тях. Това е било по-добре от нищо, по-добре от това да признаем непознаването на собствения си произход, от това да приемем, че са ни изоставили голи и безпомощни - просто подхвърлено дете на нечий праг.
Твърди се, че децата се чувстват център на Вселената. По същия начин и ние сме били убедени - при това не само в собствената си централната роля, но също и в това, че Вселената е била създадена специално за нас. Тази стара и удобна заблуда - една безопасна представа за света - се разпада вече повече от пет века. Колкото повече вникваме в това, как е устроен света, толкова по-малка нужда изпитваме да се обръщаме към Бог или боговете, толкова по-далеч във времето и в първопричините на нещата се оказва необходима божествената намеса. Цената на порастването е да се откажем от уютната сигурност. Юношеството е все едно да се качиш на влакчето в лунапарка.
Когато през 1859 г. за първи път се появява предположението, че бихме могли да обясним своя произход и с помощта на естествен, немистичен по своята същност процес - без задължителното участие на Бог или богове - болезненото ни усещане за самота става почти пълно. Според думите на антрополога Робърт Редфийлд, Вселената започва "да губи своя морален характер" и постепенно да се превръща в нещо "безразлично" - "система, в която човек е лишен от грижи."
Нещо повече - ако премахнем Бог или боговете и съответната неизменно присъстваща заплаха от божествено наказание, дали хората няма да се превърнат в зверове? Достоевски е отправил предупреждението, че тези, които отхвърлят религията - независимо от това, колко благородни са техните намерения - "в крайна сметка ще удавят земята в кръв". Други са отбелязали, че кръвопролитията съпътстват човека още от зараждането на цивилизацията, като при това често са били извършвани в името на религията.
Отблъскващата представа за една безразлична Вселена, или още по-лошо - за една Вселена, лишена от смисъл - предизвиква страх, отричане и досада, както и усещането за това, че науката се явява инструмент на отчуждението. За мнозина студените истини на нашата рационална епоха изглеждат непривлекателни. Чувстваме се изоставени и самотни. Стремим се към някаква цел, която да придаде смисъл на съществуванието ни. Не искаме и да чуем, че светът не е бил създаден за нас. Съставените от обикновени простосмъртни морални кодекси не са в състояние да ни впечатлят - искаме правилата да ни бъдат връчени някъде от горе. Всячески се опитваме да не признаем своите родственици. За нас те все още са непознати. Срамуваме се: след като дълго сме изобразявали нашия предтеча като Властелин на Вселената, сега от нас се иска да приемем, че сме произлезли от най-ниските низини - от калта и тинята и от някакви безмозъчни създания, които са толкова малки, че са невидими за невъоръжено око.
Защо трябва да се взираме в миналото? Защо да се разстройваме с болезнените сходства между хората и зверовете? Защо вместо това просто не се обърнем към бъдещето? Няма отговор за тези въпроси. Ако не знаем, на какво сме способни - за което неколцина знаменити светци и забележителни военни престъпници не са достатъчни - тогава също така не бихме могли да знаем, какви опасности ни грозят, нито кои човешки склонности да насърчаваме и от кои да се пазим. Не бихме имали и най-малката представа, кои насоки на човешката дейност са реалистични и кои са непрактични и опасно сантиментални. Философката Мери Мидглей пише следното:

Осъзнаването, че имам слаби нерви, не ме кара да ги изпускам. Напротив, то би трябвало да ми помага да се въздържам и да ме принуждава да правя разлика между своята естествена раздразнителност и някое обосновано от морална гледна точка възмущение. И следователно не виждам как свободата ми може да бъде особено заплашена от това признание, нито пък от това, каква светлина би могло да хвърли върху слабите ми нерви едно сравнение с животинския свят.

Изучаването на историята на живота, на еволюционния процес и на естеството на останалите живи същества, с които делим една и съща планета, е в състояние да хвърли малко светлина върху липсващите брънки от веригата. Все още не сме срещнали своите забравени прадеди, но вече можем да усетим присъствието им в мрака. Вече разпознаваме сенките им, тук и там. Някога те са били също толкова реални, колкото сме ние сега. Не бихме били тук, ако тях не ги е имало. Нашата природа е неразривно свързана с тяхната, въпреки милионите години, които ни делят. В сенките ни чака ключът към нас самите.

* * *

Когато започвахме това търсене на своите корени, основавайки се на научните методи и постижения, бяхме изпълнени със страх. Бояхме се от това, което може би щяхме да открием. Вместо това - както ще се опитаме да обясним в тази книга - се натъкнахме не просто на възможности, но и на реални основания за надежда.
Истинската история на сирачето е много дълга. Ние хората познаваме само отделни фрагменти, на места до няколко поредни страници, но нищо, което да се приближава по своята пълнота до цяла глава. Много от думите са неясни. Повечето са безвъзвратно загубени.
Това, което ще ви представим тук, е нашата версия за първите страници от историята на това сираче, липсващото писмо, което е трябвало да го придружава на прага. В него става дума за нашите начала и забравени прадеди - неща, които са от жизненоважно значение за края на нашата историята. Подобно на повечето семейни истории, тя започва в тъмнина - толкова отдавна и далеч и при толкова неблагоприятни обстоятелства, че едва ли някой би могъл да предположи, къде ще бъде краят й.
Предстои ни да проследим историята на живота, както и тази пътека, която ще ни отведе към самите нас - как се е случило така, че сме такива, каквито сме. Би било подобаващо да започнем с началото. Или дори малко преди това.

/следва/