Откъс от "СЕНКИТЕ НА ЗАБРАВЕНИТЕ ПРАДЕДИ" , II част
от Карл Сейгън и Ан Друян

/продължение/

ГЛАВА I

НА ЗЕМЯТА, КАКТО НА НЕБЕТО

От колко време веч
звездите бледнеят,
пламъкът на лампата гасне...

Нансен (748-834 г., Китай)

И за да създадат земята те казаха "Земя".
Тя се появи внезапно, подобно на облак, на
мъгла, едва сега оформяща се, разкриваща се...

Попол Вух: Маянската книга на началото на живота

Нищо не е вечно, както на Небето, така и на Земята. Дори и звездите остаряват, линеят и умират. Умират, както някога са били родени. Имало е някога време, когато Слънцето и Земята не са съществували и не е имало ден и нощ. Това е било много преди да се появи някой, който да може да опише Началото и да го запази за идващите след него.
Въпреки това си представете, че сте очевидец на онези времена:
Една огромна маса от газ и прах бързо се свива под собствената си тежест, върти се все по-бързо и по-бързо и се превръща от хаотичен облак в нещо, което прилича на ясно различим, подреден, тънък диск. Неговият център тлее с мъглява черешово-червена светлина. Ако наблюдавате някъде от високо над диска (в продължение на някакви си сто милиона години) ще видите, как централната маса става все по-бяла и по-ярка, докато - след няколко неуспешни и непълни опита - най-накрая не избухне в пламъците на непрекъснат термоядрен взрив. Родено е Слънцето. За щастие, то ще свети през следващите пет милиарда години - време, през което материята от диска ще е еволюирала до същества, които ще са способни да възстановят обстоятелствата около неговия (и своя собствен) произход.
Само най-вътрешните райони на диска са осветени. Светлината не може да пробие по-нататък. Гмурвате се в недрата на облака, за да видите, какви чудеса се случват там. Откривате милион малки светове, които кръжат около гигантския централен огън. Няколко хиляди от тях, повечето обикалящи близо до Слънцето, но също и такива далеч от него, са предопределени да се намерят, да се слеят и да се превърнат в планетата Земя.
Този въртящ се диск, от който се раждат светове, се състои от разпръснатата материя, която изпълва огромни пространства от междузвездния вакуум на нашата галактика - Млечния път. Атомите и зрънцата, които го изграждат, са всъщност останките от галактическата еволюция. Ето един атом кислород, който се образува от хелия в адските пламъци на някоя отдавна загинала гигантска червена звезда. Другаде въглероден атом е изхвърлен от атмосферата на богата на въглерод звезда, за да попадне след това в някой съвсем различен край на галактиката. В още по-далечното минало избухването на свръх-нова е освободила един железен атом, който също ще участва в изграждането на новите светове. Пет милиарда години след описаните тук събития, същите тези атоми може би циркулират във вашата кръв.
Историята ни започва тук - в тъмния, кипящ, окъпан в бледа светлина диск. Това е историята такава, каквато е в действителност, но това са и огромен брой други истории, които са били възможни, стига само всичко да се беше случило по малко по-различен начин. Историята на нашия свят и вид, но също и историята на много други светове и видове, които са били осъдени да не се сбъднат. Този диск гъмжи от алтернативни истории.

* * *

През по-голямата част от своето съществуване, звездите светят, като преобразуват водорода в хелий. Това се случва дълбоко в недрата им, където налягането и температурата са огромни. Звезди са се раждали в Млечния път в продължение на десет милиарда години, може би повече - сред огромни облаци от газ и космически прах. Почти цялата плацента от прах и газ, която някога е обкръжавала и подхранвала една звезда, изчезва бързо - тя бива погълната от своя обитател или изхвърлена обратно в междузвездното пространство. Когато вече са малко по-възрастни - макар все още да си говорим за детството на звездите - около тях се образува масивни дискове от газ и космически прах. Техните вътрешни краища обикалят около звездата с голяма скорост, докато по-далечните райони се движат по-бавно и равномерно. Подобни дискове могат да бъдат видени и около звездите в края на тяхното юношество, но те са вече само бледи останки от това, което някога са били - предимно прах и почти никакъв газ, като всяка прашинка всъщност е миниатюрна планета, която обикаля около централното светило. В някои от тези дискове личат тъмни пръстени, в които няма прах. Може би половината от звездите в небето, които са с размери близки до тези на нашето Слънце, имат подобни дискове. При по-старите вече няма такива, или поне ние не сме в състояние да ги регистрираме. Собствената ни Слънчева система все още пази един много рехав пръстен прах, който обикаля около Слънцето. Той е наречен "зодиакалният облак" и е бледо подобие на големия диск, от който са били родени планетите.
Историята, която тези наблюдения ни разказват, е следната: звездите са се образували на групи от огромни облаци от газ и космически прах. Една по-плътна буца от този първичен материал привлича все повече газ и прах, става все по-голяма и масивна, все по-силно привлича материята към себе си и така поставя началото на своя звезден път. Когато температурата и налягането в недрата й станат достатъчно високи, водородните атоми - далеч най-изобилният материал във Вселената - достигат критична маса и поставят началото на термоядрена реакция. Когато това се случи в достатъчно големи размери, звездата се активира и разкъсва мрака около себе си. Материята се превръща в светлина.
Свиващият се облак започва да се върти, изтънява се във формата на диск и в него започват да се образуват натрупвания на материя - първо с размерите на частици дим, после на песъчинки, камъни, скали, планини, малки светове. След това облакът бавно започва да се подрежда според простото правило, че по-големите предмети по гравитационен път поглъщат по-малките. Свободните от прах алеи са хранителните полета на младите планети. Когато централната звезда започне да свети, тя също така изхвърля и силни потоци от водород, които изтласкват частиците обратно в празното пространство. Може би друга система от светове, предопределена да се появи милиарди години по-късно в някоя далечна провинция на Млечния път, ще успее да се възползва от тези отхвърлени градивни частици.
Струва ни се, че в дисковете от прах и газ, които обкръжават много от близките звезди, можем да видим люпилните, в които се образуват и съзряват нови, далечни и екзотични светове. Навсякъде из нашата галактика огромни, неправилни, кипящи, черни като катран междузвездни облаци се свиват от собствената си гравитация и раждат звезди и планети. Случва се средно веднъж в месеца. Във Вселената, която ни е достъпна за наблюдение - в нея има около сто милиарда галактики - във всяка една секунда се появяват може би около сто нови слънчеви системи. От това огромно количество светове без съмнение много ще са пусти и голи. Други обаче ще бъдат богати и плодородни и там ще има същества, идеално приспособени към техните си специфични условия, които ще растат и остаряват и които ще се опитват да открият собствените си корени. Разточителността на Вселената надминава човешкото въображение.

* * *

Сега, когато прахът се слегне и дискът изтънее, вече можете да различите, какво точно се случва там долу. Около Слънцето се тълпят множество малки светове, които следват едва разминаващи се орбити. Наблюдавайте търпеливо. Ще отминат епохи. Тъй като има огромно количество тела, които се движат с голяма скорост, само въпрос на време е отделните светове да започнат да се сблъскват. Като се вгледате по-внимателно, ще забележите подобни сблъсъци почти навсякъде. Раждането на Слънчевата система е било съпроводено с невъобразими насилия. Понякога катастрофата настъпва бързо и след унищожителната, макар и тиха експлозия остават само парчета. В други случаи обаче - когато два свята се движат по приблизително идентични орбити и с еднакви скорости - сблъсъкът е по-лек и повече прилича на побутване. Двете тела се срастват и от тях се образува нов, двоен свят.
След още някоя и друга епоха ще забележите, че са се образували няколко много по-големи тела. Това са светове, които по една щастлива случайност са избегнали разрушителните сблъсъци през онези ранни, уязвими дни. Подобни тела, всяко едно от които има своя "хранителна зона", разсичат по-малките планети и поглъщат техните останки. Те са станали толкова големи, че гравитацията им е премахнала всички неравности - те са се превърнали в почти идеални сфери. Когато някой по-малък свят се приближи към по-масивно тяло, макар и не достатъчно близо, за да се сблъска с него, той се отклонява от своя път. Неговата орбита се променя. По новата си траектория той може да помете някое друго тяло и да го разбие на парчета; или да срещне огнена гибел, потъвайки в младото слънце, което поглъща всяка материя около себе си; или да бъде изхвърлено от силите на гравитацията в ледения междузвезден мрак. Единици ще имат подходящите орбити и няма да бъдат погълнати, разрушени, изпепелени или изпратени в изгнание. Те ще продължават да растат.
Когато прехвърлят определена маса, по-големите светове започват да привличат не само прах, но и големи потоци от междупланетен газ. Можете да видите, как те се развиват, като в крайна сметка всеки един от тях ще сдобие с обширна атмосфера от водород и хелий, която обгръща ядрото, състоящо се от метали и скали. Такива са четирите гигантски планети - Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун. Можете да видите, как се появяват характерните ивици в техните атмосфери. Кометите, които се сблъскват с техните луни, разпръсват елегантни, обагрени в цветовете на дъгата, ефимерни пръстени. Парчетата от някой разрушен свят се събират отново и се сливат в странна, разнородна по своя характер нова луна. Пред очите ви едно небесно тяло с размерите на Земята се врязва в Уран, като катурва планетата на едната й страна, така че сега вече полюсът й сочи към далечното слънце.
Ако се приближим още - там, където облаците газ от диска вече са изчистени - ще видим, как някои от световете се оформят като подобни на Земята планети. Това е друга група оцелели от гибелните игри на гравитационната рулетка. Финалният етап на образуването на земните планети продължава не повече от сто милиона години, което в сравнение с общата продължителност на живота на Слънчевата система е равностойно на първите девет месеца от живота на всяко човешко същество. Подобният на поничка регион, в който са концентрирани милиони каменни, метални или органични тела - т.нар. астероиден пояс - също оцелява. Трилиони от малки ледени светове, кометите, бавно обикалят около Слънцето в тъмнината отвъд най-външната планета.
Сега вече основните тела на Слънчевата система са оформени. Енергията на Слънцето се лее през едно чисто, свободно от прах междупланетно пространство и носи топлина и светлина на новите светове. Те продължават да кръжат около своята звезда. Ако обаче се вгледате още по-внимателно, ще установите, че протичат все нови и нови промени.
Следва да си припомните, че нито един от тези светове не притежава собствена воля. Нито един от тях не може да си избере определена орбита. Тези обаче, които следват равномерни кръгови орбити, продължават да нарастват и да процъфтяват. Другите, чиито път е непостоянен, ексцентричен и безразсъдно изкривен, постепенно отпадат. С течение на времето, объркването и хаосът на ранната Слънчева система постепенно уляга и се превръща във все по-подредена, проста, равномерно разпределена и - поне във вашите очи - все по-красива система от траектории. Някои от телата са предопределени да оцелеят, други да бъдат унищожени или да потънат в космическия безкрай. Този подбор на светове зависи от действието на няколко изключително прости закона за движението и гравитацията. Въпреки добросъседската политика на по-благовъзпитаните светове, все още можете да видите някое малко тяло със скандално поведение, което следва траектория, водеща към сблъсък. Дори и една планета, която има възможно най-благоразумната кръгова орбита, е изложена на риска от пълно унищожение. За да продължи да съществува, един подобен на Земята свят зависи основно от своя късмет.
Във всичко това има нещо, което можем да оприличим единствено на сляпа случайност, и неговата роля е поразително голяма. По никакъв начин не е очевидно, кое малко тяло ще бъде унищожено или изхвърлено в космоса, и кое спокойно ще продължи пътя си към това да се превърне в планета. Има толкова много тела, които са в толкова сложна система от взаимодействия, че е много трудно да се каже - само въз основа на първоначалната конфигурация от прах и газ, или дори след образуването на главните планети - какво ще бъде крайното разпределение на световете. Може би някой друг, достатъчно напреднал наблюдател би могъл да прозре и да предскаже бъдещето. Или дори да приведе в движение всички съставки, така че - след милиарди години и в следствие на поредица от сложни процеси - бавно да се оформи желаният от него резултат. Това обаче все още е неподвластно на хората.
В началото имаше само безформен и хаотичен облак от прах и газ, който се носи и свива сред междузвездната нощ. Сега сте изправени пред елегантна, подобна на украшение слънчева система, окъпана в светлина. Отделните планети са разпределени на големи разстояния една от друга и всичко работи подобно на добре смазан часовник. Както вече сте разбрали, обаче, те са подредени така прегледно по една единствена причина - тези, които не са били, просто вече не съществуват.

* * *

Не е трудно да разберем, защо някои от първите физици, проникнали в света на непресичащите се, копланарни орбити на планетите, са видели в него ръката на Твореца. Просто не са могли да си представят каквато и да било алтернативна хипотеза, която да обясни една толкова великолепна подредба. В светлината на нашите съвременни познания, обаче, вече няма място за божествена намеса - поне няма нищо, което да излиза извън рамките на физиката и химията. Напротив - станали сме свидетели на времена на непрекъсната и безмилостна разруха, в която много повече светове са загинали, отколкото са били запазени. Сега вече имаме някаква представа за това, как изящната прецизност на Слънчевата система се е появила от безредието на един развиващ се междузвезден облак. Можем да го обясним с въздействието на природните закони, които вече познаваме - движение, гравитация, динамика на флуидите, физикохимия. Продължителното действие на един несъзнателен избирателен процес е в състояние да превърне хаоса в ред.
Нашата Земя се е появила при гореописаните обстоятелства преди около 4,5 или 4,6 милиарда години - малък свят, изграден от скали и метали, трети най-близък до Слънцето. Не трябва обаче да си го представяме, как бавно изплува в слънчевата светлина, загърбил катастрофичния си произход. Не е имало момент, в който сблъсъците на Земята с по-малки тела да са престанали напълно. Дори и днес предмети от космоса се удрят в нея или тя връхлита отгоре им. Нашата планета носи многобройни белези от скорошни сблъсъци с астероиди и комети. Тя обаче има своите механизми, с които да прикрие или да запълни тези следи - течаща вода, магмени потоци, образуване на планини, тектоника на континенталните плочи. Най-древните кратери вече са изчезнали. Луната обаче не носи никакъв грим. Когато погледнем към нея, или към Южните плата на Марс, или към спътниците на външните планети, откриваме безброй кратери, застъпващи се един друг. Това са летописите на отминали катастрофи. И тъй като ние хората сме донесли парчета от Луната тук долу, на Земята, и сме определили тяхната древност, сега вече можем да възстановим хронологията на кратерите и да хвърлим един поглед към драматичните събития, които някога отдавна са изваяли Слънчевата система. Не става дума просто за случайни малки сблъсъци, а за огромни, изумителни, апокалиптични катастрофи - към това неизбежно заключение ни тласкат летописите, запазени по повърхността на близките светове.
Понастоящем, когато Слънцето е в своята средна възраст, тази част от Слънчевата система е почти напълно прочистена от пакостливи малки светове. Само шепа малки астероиди минават в близост до Земята и шансовете някой по-голям да се блъсне в нея в близко бъдеще са нищожни. Няколко комети посещават нашата част от Слънчевата система по своя път от далечната си родина. Там някъде навън се случва да бъдат отклонени от минаваща звезда или голям междузвезден облак - тогава дъжд от малки ледени тела се изсипва във вътрешните части на Слънчевата система. Въпреки това, в наши дни рядко се случва голяма комета да порази Земята.
От тук нататък ще фокусираме вниманието си само върху един свят - нашата Земя. Ще се спрем на еволюцията на нейната атмосфера, повърхност и вътрешност, както и на стъпките, довели до появата на живота, на животните и на хората. След това сферата на нашето внимание ще се стеснява все повече и повече и вече няма да е трудно да мислим за себе си като за изолирани от Космоса - един самодостатъчен свят, занимаващ се със собствените си проблеми. Всъщност, съдбата на нашата планета, както и тази на населяващите я създания, са дълбоко повлияни от случващото се в небето. Това е вярно не само за началния етап от развитието на Земята, но и за цялата нейна история. Нашите океани, климатът ни, градивните частици на живота, биологичните мутации, масовото изчезване на видове, темповете и етапите на еволюцията - не бихме могли да проумеем всичко това, ако си представим планетата като херметично затворена, като отделено от останалата част от Вселената място, където единственото нещо, което се прокрадва от вън, е малко слънчева светлина.
Материята, от която е изграден нашия свят, е създадена в небесата. Огромно количество органични вещества са паднали на Земята, или са били генерирани от слънчевата светлина, като по този начин са подготвили сцената за зараждането на живота. След като веднъж вече се е появил, животът започва да мутира и да се приспособява към променящата се среда. Това се случва под влиянието на външни лъчения и стълкновения. Днес почти всички живи организми на земята живеят от енергията, генерирана от най-близката звезда. Там навън и тук долу не са два различни свята. И наистина - всеки един атом, който е тук долу, някога е бил там навън.
Не всички наши предшественици са правили същата ясна разлика между Земята и небето, която правим ние. Някои са признавали съществуването на връзка. Според митовете на древните гърци, прародителите на Олимпийския пантеон и следователно предците на човешкия род, са били Уран, богът на небето, и Гея, богинята на земята. Древните месопотамски религии застъпват същата идея. В династичен Египет половете са били разменени: Нут е богинята на небето, а Геб - богът на земята. Главните божества на нагите кониак, обитаващи хималайските погранични райони на Индия, са наречени Гауанг, "Земя-Небе", и Зангбан, "Небе-Земя". Маянското племе Киче (обитавало териториите на днешните Мексико и Гватемала) наричало Вселената "кахулеу", буквално преведено "Небе-Земя".
Ето къде живеем. Ето откъде сме дошли. Небето и земята са едно цяло.

/край/