Откъс от Разговори с Бога

Нийл Доналд Уолш

 

Научени сте да живеете в страх. Разказвано ви е за оцеляването на най-приспособимия, за победата на най-силния и за успеха на най-умния. Безкрайно малко е казано за славата на най-обичащия. И вие се борите по един или друг начин да сте най-приспособими, най-силни, най-умни, и ако видите (в каквато и да е ситуация), че постигате по-малко от това, се страхувате от загуба, защото ви е било казано, че да бъдеш по-малко, значи да загубиш. И ето, разбира се, вие избирате действието, предизвикано от страха, защото така сте научени. Аз пък ви уча следното: когато изберете постъпката, предизвикана от обич, ще сте направили нещо повече от това да оцелеете, ще сте направили нещо повече от това да победите, ще сте направили нещо повече от това да успеете. Тогава ще изпитате цялата слава на това Кои Сте Вие Наистина и кои бихте могли да бъдете.
За да го направите, трябва да се откажете от своите добронамерени, но зле информирани светски преподаватели, и да чуете ученията на онези, чиято мъдрост идва от друг източник.
Сред вас има много такива учители, както и винаги е имало, защото Аз няма да ви оставя без онези, които ще ви покажат, научат, водят и напомнят за тези истини. И все пак най-великото напомняне идва не от някой извън вас, а от гласа у вас самите. Това е първият инструмент, който използвам, защото е най-достъпен.
Вътрешният ти глас е най-силният глас, с който говоря, защото е най-близко до теб. Той е гласът, който ти казва дали всичко останало е вярно или не, правилно или не, добро или лошо (в зависимост от определението ти). Той е радарът, който определя курса, управлява кораба, води пътешествието, ако най-сетне му позволиш. Той е гласът, който ти казва точно сега дали думите, които четеш в момента, са думи на обич или думи на страх. С това мерило можеш да определиш дали тези думи заслужават внимание или пренебрежение.
-Ти каза, че винаги когато избирам действието, предизвикано от обич, ще мога да изпитам пълното величие на това аз кой съм и кой мога да бъда. Ще ми обясниш ли по-подробно?
-Има само едно предназначение на целия живот, който съществува, и то е да можете ти и всичко живо, да изпитате пълното величие.
Всичко останало, което казваш, мислиш или правиш, е в подкрепа на тази цел. Няма нищо друго, което душата ти може да прави, и нищо друго, което душата ти иска да прави.
Чудото на тази цел е, че никога не свършва. Всеки край е ограничение, а Божията цел не познава подобни прегради. Ако дойде момент, в който да изпиташ себе си в пълното си величие, в същия миг ще си представиш още по-голямо величие, което да осъществиш. Колкото повече си, толкова повече можеш да станеш и колкото повече можеш да станеш, толкова повече можеш да бъдеш.
Най-дълбоката тайна е, че животът не е процес на откриване, а е процес на сътворяване.
Ти не откриваш себе си, а създаваш себе си наново. Търси следователно не да разбереш Кой Си, търси да определиш Кой Искаш да Бъдеш.
-Някои казват, че животът е училище и че ние сме тук да научим определени уроци, че след като "се дипломираме", можем да продължим с по-големи начинания вече не ограничавани от тялото. Това вярно ли е?
-Това е друга част от вашата митология, основаваща се на човешки опит.
-Животът не е училище?
-Не.
-Ние не се намираме тук, за да учим уроци?
-Не.
-Тогава защо сме тук?
-За да си спомните и пресътворите Кои Сте.
Казвал съм ви отново и отново. Вие не ми вярвате. Добре... така е, както и трябва да бъде. Но действително, ако не сътворите себе си като това, което сте, няма как да бъдете, което сте.
-Добре. Обърка ме. Да се върнем за малко към училището. Чувал съм учител след учител да твърди, че животът е училище. Искрено казано съм шокиран да Те чуя, че го отричаш.
-Училището е мястото, където отиваш, ако има нещо, което не знаеш и което искаш да научиш. Не е място, където отиваш, ако вече знаеш нещо и просто искаш да изживееш знанието си.
Животът(както вие го наричате) е една възможност да узнаете практически онова, което вече знаете теоретично. Няма нужда да научавате нищо, за да го направите. Необходимо е само да си спомните, какво вече знаете, и да действате в съответствие с него.
-Не съм сигурен, че разбирам.
-Да започнем оттук. Душата - твоята душа - знае всичко, което може да се знае през цялото време. За нея, няма нищо скрито, нищо непознато. Но знаенето не е достатъчно. Душата търси да изпита.
Ти можеш да познаваш себе си като щедър, но ако не направиш нещо, което показва щедрост, нямаш нищо освен една концепция. Можеш да познаваш се бе си като внимателен, но ако не проявиш внимание към някого, нямаш нищо повече от една представа за себе си.
Единственото желание на душата ти е да обърне най-грандиозната представа за себе си в най- грандиозното си изживяване. Докато концепцията не стане изживяване, всичко, което съществува, е допускане. Аз съм допускал различни неща за Себе си дълго време. По-дълго, отколкото ти и Аз заедно можем да си спомним. По-дълго от възрастта на тази Веселена, умножена по възрастта на тази Вселена.
Виждаш тогава колко невръстно, колко ново е изживяването Ми за Себе си!
-Пак ме загуби. Изживяването Ти на Себе си ли?
-Да. Нека да ти го обясня така:
в началото онова, Което Е, беше всичко, което съществуваше, и нямаше нищо друго Но Всичко, Което Е, не можеше да познае себе си, защото Всичко, Което Е, е всичко, което съществуваше и наоколо нямаше нищо друго. И така, Всичко, Което Е... не беше. Защото при отсъствието на нещо друго, Всичко, Което Е - не е. Това е великото Е/Не Е, за което мистиците говорят отколе. Всичко, Което Е, знаеше, че то е всичко, което съществува - но това не беше достатъчно, защото то можеше да знае за абсолютното си величие само теоретично, а не практически. А изживяването на себе си е онова, за което то копнееше, защото искаше да знае какво е усещането да бъдеш толкова великолепен. Но това беше невъзможно, защото самото понятие "великолепен" е относително. Всичко, Което Е, не можеше да знае какво е усещането да си великолепен освен ако не се покажеше онова, което не е. В отсъствие на онова, което не е, това, което Е, не е. Това разбираш ли го?
-Мисля , че да. Продължавай.
Добре.
Всичко, Което Е, знаеше едно нещо - че не съществува нищо друго. И така, То не можеше и никога нямаше да познае Себе си от гледна точка извън Себе си. Такава точка просто не съществуваше. Имаше само една отправна точка и тя беше единственото място, намиращо се отвътре. "Е-Не Е". "Съм-Не Съм".
И все пак Всичко от Всичко избра да познае Себе си практически чрез изживяване. Тази енергия - тази чиста, невиждана, нечувана, ненаблюдавана и следователно непозната за никого енергия - избра да изпита Себе си като абсолютното величие, което беше. За да направи това, Тя осъзна, че ще трябва да използва отправната точка отвътре. Направи доста правилен извод, че която и да е част от Нея обезателно би била по-малка от цялото и че следователно, ако Тя просто разделеше Себе си на части, всяка част, тъй като е по -малка от цялото, би могла да погледне към останалото от Себе си и да види величието.
И така, Всичко, Което Е, раздели Себе си, ставайки в един върховен момент онова, което е това, и онова, което онова. За първи път това и онова съществуваха съвсем отделно едно от друго. И двете съществуваха едновременно. Както и всичко, което не беше нито едното, нито другото. Следователно внезапно започнаха да съществуват три елемента. Онова, което е тук. Онова, което е там. И онова, което е нито тук, нито там, но което трябва да съществува, за да могат тук и там да
съществуват. Това е нищото, което съдържа всичкото. Не-пространството, което съдържа пространството. Всичкото,
което съдържа частите. Можеш ли да го разбереш? Следиш ли ми мисълта?
-Всъщност мисля, че да. За вярване или не, използваш толкова ясни примери, че мисля, че действително го разбирам.
-Ще продължа нататък. Това нищо, което съдържа всичкото, е онова, което някои хора наричат Бог. Но и това е неточно, защото предполага, че има нещо , което Бог не е - а именно всичко останало, което не е това нищо. А Аз съм Всички Неща - видими и невидими - и описанието за Мен като Великото Невидимо, Нищото или Пространството Помежду (едно по същество Източно мистично определение за Бог) не е по-точно от Западното практично описание на Бог, като всичко видимо. Онези, които вярват, че Бог е Всичко, Което Е, и Всичко, Което Не Е, са онези, чието разбиране е вярно.
Сътворявайки това, което е "тук", и онова, което е "там", Бог Си даде възможност да познае Себе си. В момента на тази велика експлозия отвътре Бог създаде относителността - най-големия подарък, който Бог някога подари на Себе си. Така взаимовръзката между нещата е най-големият подарък, който Бог ви даде на вас - тема, която ще бъде осъдена подробно по-късно.
По този начин от Нищото изскочи Всичкото - духовно събитие, по случайност напълно отговарящо на тъй наречената от вашите учени "Теория за големия взрив".
Докато елементите на всичкото препускаха напред, беше създадено времето, защото нещо беше първо тук, после там и периодът, който мина, за да се стигне от тук до там, беше измерим.
Точно както частите от Себе си, които са видими, започнаха да определят себе си "относително" една към друга, така направиха и частите, които не са видими.
Бог знаеше, че за да може да съществува любов - и за да познае себе си като чиста любов, трябва да съществува и пълната й противоположност. Така Бог доброволно създаде великата полярност - абсолютната противоположност на любов - всичко, което любовта не е и което сега се нарича страх. От момента, в който вече съществуваше страх, любовта можеше да съществува като нещо, което може да бъде изпитано.
Сътворяването на дуализъм между любовта и противоположното й е това, което хората наричат в различните си митологии раждане на злото, падението на Адам, въстанието на Сатаната и т.н. Точно като сте си избрали да олицетворявате чистата любов чрез образа, който наричате Бог, така сте си избрали да олицетворявате ужасния страх чрез образа който наричате дявол. На Земята някои са измислили доста заплетени легенди около това събитие, завършващи с батални сцени и война, бойци на ангелите и войни на дявола, сили на доброто и злото, на светлината и мрака. Тази митология е ранният опит на човечеството да разбере и каже на другите по разбираем начин за космическо явление, което човешката душа дълбоко осъзнава, но което разумът едва би могъл да си представи.
Изграждайки Вселената като разделена версия на Себе си, Бог създаде от чиста енергия всичко, което съществува - и видимото, и невидимото. Иначе казано, създаден беше не само физическият свят, а също и метафизичният. Частта от Бог, която формира втората половина на равенството Съм/Не Съм, експлодира също в безкраен брой единици, по-малки от цялото. Вие бихте нарекли тези енергийни единици духове.
В някои от религиозните ви митове се казва, че "Бог Отец" имаше много духове за деца. Този паралел с човешкия опит на живот, размножаващ себе си, изглежда е единственият начин да се накарат масите да възприемат идеята за внезапната поява - внезапното съществуване на безкраен брой духове в Царството Небесно. В този пример митичните ви приказки и предания не са чак толкова далече от абсолютната истина, тъй като неизброимите духове, съставящи целостта Ми, са в космически смисъл Мои деца.
Божествената Ми цел при разделянето на Себе си беше да създам достатъчно части от Мен, за да мога да изпитам познанието на Себе си. Има само един начин за Твореца да изпита Себе си като Творец и той е да сътворява. И така, на всяка от безбройните частици от Мен (на всички Мои деца - духове) дадох същата сила да сътворяват, каквато имах Аз - Цялото.