Аз разбрах кои сме ние...
Едно интервю на Сергей Всехсвятски с Ричард Бах

 

Сергей Всехсвятский: Ричард, твоите книги са много популярни в нашата страна. Според мен обаче те се възприемат в доста по-голяма степен като поезия, а не като литература. Когато четох "Чайка наречена Джонатан Ливингстон", аз постоянно усещах вибрацията й. Мисля, че идеите не оказват толкова силно влияние върху хората, както вибрацията или формата, в която е въпълтена тази идея. Струва ми се, че формата, която ти използваш, въздейства на читателите повече, отколкото идеите на твоите книги. Ти обръщал ли си внимание на това?

Ричард Бах: Никога не съм мислил за това. Това, за което ти говориш, сигурно свидетелства, че аз много точно използвам ритъма и правя паузи в определени места на текста. Може би, затова моите книжи напомнят поезия. Всъщност, аз не знам, какво е поезията в действителност.


С.В.: Не знаеш какво е поезия? Поезията - това е винаги ритуал. В поезията винаги има нещо шаманско. Прозата е повече магия. Прозата се крепи на мъжката енергия. Поезията е повече женска енергия, и ти си повече шаман, отколкото маг.

Р.Б.: Трудно ми е да съдя за това. Моето внимание има много тесен спектър и не знам за какво пишат и говорят другите хора. Цялата моя дейност е много егоистична. Когато работя, аз съм лидер само за един човек - за себе си. Но на мен ми провървя: идеите, важни за мен, се оказаха важни и за много други хора. Всичките тези години се срещаха хора, които имаха желание да наблюдават как аз се придвижвам в живота, и да се усмихват на това. Аз обаче не знам как моите идеи се съчетават с концепциите на другите хора за високото и ниското, за издигнатото или изостаналото.


С.В.: Ние не говорим за правилното и неправилното, ние говорим за вибрациите или за музиката.

Р.Б.: В моя живот имаше два момента, когато аз сякаш прогледнах. Единият беше през нощта. Аз гледах звездите и пред мен като че ли имаше завеса, каквато всъщност нямаше. Завесата се дръпна встрани, и аз разбрах всичко... Другият момент беше, когато изпитах усещането за една безкрайна светлина, която беше любов. Светлината беше толкова силна, че аз се молех, тя да си иде, аз не можех да я издържа. За мен това беше като ядрен взрив. Тя, като озарение ми даде сила, даде ми знание за това кои сме ние и какво е нашият дом, и че това е огромна красота. Аз разбрах това и след това се постарах да разкажа за това чрез една малка игра.

Тази игра е това състояние, което ние наричаме "тук и сега", удоволствие, кеф. И аз живея заради това удоволствие, заради тази игра. За мен това е източникът за наслада. Сега, когато говоря с вас, или тогава, когато разговарям с читателите, аз не знам интересно ли им е това, което им казвам, или не. На мен то ми е много интересно и аз мога да говоря за това до четири сутринта. Мога също така да седя до четири сутринта и да слушам другия човек - всеки, който ми каже: " Аз ще отворя сърцето си и ще те пусна вътре в него. Аз ще ти споделя неща, които дълбоко обичам". Вие може да си мислите, че много често имам срещи от този род. Не. Това се случва много рядко. Например, тогава, когато из сам или заедно с Лесли говоря пред хора. След като свърша, като правило хората ме заобикалят - всичко, което те искат, е да зададат въпрос или да чуят отговор. И това е всичко, което бих искал и аз - да питам какво мисли човекът, какво е научил, какво иска да прави, какво не иска да прави, къде отива, от какво се страхува. Аз обичам да задавам такива въпроси. Когато задаваш трудни въпроси, получаваш отговори, за чието съществуване ти не си се и досещал.

За разлика от балерината, аз обичам да се намирам извън състоянието на равновесие. Това е моето естествено състояние.

И когато срещнах Доналд Шимод от "Илюзии", аз постоянно се стараех да го притисна в ъгъла и да му задам онзи въпрос, на който, бях сигурен, че никой в света не може да отговори. Аз можех например да му задам въпроса: "Как се става спасител на света?"

И веднъж аз зададох такъв въпрос. Напечатах този въпрос на пишещата си машина, станах и излязох. След няколко часа, минавайки оттам, почуствах как някаква сила ме принуждава да седна зад пишещата машина. Внезапно чух:
- Аз ще ти дам книга.
- Какво? Книга?

Идеята да получа книга-инструкция за това как да се спаси света, за мен беше фантастично увлекателна.

И взаимодействия от този род започнаха да ми се случват отново и отново. Доколкото знам, Доналд Шимод никога не е имал тяло в пространството и времето. Но това е един много реален човек, и много забавен. Той се наслаждаваше на моето наслаждение. И зваеше, че аз не обичам да съм в баланс, в равновесие.


С.В.: Аз също искам да споделя един от своите опити. Изпитах нещо подобно на това, което ми разказа. По време на моите занимания със "свободно дишане" аз видях нашия свят, само че изпълнен с любов. Не, той не беше изпълнен с любов, той беше любов. Около мен бяха същите хора, но всяка тяхна дума, дори без да се отнася за мен, възприемах като меко, любящо твърдение относно това какво представлявам аз в действителност. И най-интересното беше това, че изчезна границата между вътрешното и външното, аз бях всичко и всичко беше аз. И възникнаха две много интересни чувства: едното - усещането за измама, усещането, че ние се мамим чрез системи от идеи и представи, че истината е много по-проста. И второто усещане беше усещането на раждащо се дете. И целият свят беше едновременно любяща майка и баща. И също като теб, аз молех светлината да си иде, тъй като за мен беше много трудно да съм в този свят от любов.

Р.Б.: След този опит ти изпита ли някога чувството на страх?

С.В.: Емоционално, да.

Р.Б.: Използваш ли този опит като училище, като точка от перспективата, към която можеш да се стремиш?

С.В.: Аз много четох за подобни опити и ментално той отдавна беше за мен точка от перспективата. Но едва след като аз самият го изпитах, този опит стана за мен реална отправна точка, ориентир за моя вътрешен път.

Р.Б.: Аз също имах няколко подобни опити. Един от тях беше за мен толкова мощен, като Големия взрив, чиито последствия се усещат след 15 милиарда години. И сега на мен ми трябва съвсем малко, за да върна себе си в точката на този взрив, в тази излъчваща точка. Тя ми даде възможност да разбера: единственото, което в този свят е неразрушимо, това сме ние. Цялата планета може да се превърне в пепел. Слънцето може да стане нова звезда, но върху нас няма да остане нито една драскотина. Ние сме неразрушими. Ние, като същност, като онова любимо дете, за което ти говореше, като фокус на безграничната любов, като участници в битието на духа - неразрушими сме. Това е както в аритметиката, когато всяко индивидуално число е необходимо за съществуването на целия принцип, който обединява всички числа. Ако беше възможно да се разруши, например числото 12, би се разрушил целият принцип. Какъв би бил резултатът от аритметическите действия 6+6 или 3х4, ако бихме се отказали от числото 12. Всяко число е абсолютно незаменимо за целия принцип. И ние сме точно такива. Като духовен израз на битието е това безкрайно "сме", ние сме незаменими. Незаменими сме за любовта. Принципът ни държи заедно и ни поддържа, а със своето любознателно любопитство и отражението на любовта ние поддържаме принципа - независимо от това какво се случва. За тази идея аз писах в книгата "Мост през вечността" - за това, че когато гледаме звездите на небето, ние обикновено си мислим, че те са вечни. Те не са вечни, ние сме вечни. Те са само сенки, които пропълзяват. За мен това беше голямото откровение, което ми даде пламтящият стълб на любовта в оня ден. Аз мисля, че никога няма да загубя това. По себе си знам и съм чел, че такъв род опити, които приличат на "излизане от тялото", дават широка жизнена перспектива.

Затова и те попитах, изпитваш ли страх? Хората, които се връщат от състояние на клинична смърт, говореха за това, че няма от какво да се страхуваме, че ни очаква в бъдеще само прекрасното. Елизабет Кублер-Роз (Е. Кублер-Роз изследва смъртта като феномен на живота. - бел.ред.) казва, че най-прекрасното в живота това е смъртта. Този мой опит беше интересен за мен също и с това, че отговаряше на въпроса, къде отиваме след живота.

Ако си представим нашия обикновен живот като някаква детска площадка или класна стая, то ние разполагаме със същата свобода, която има всяко дете на детската площадка. Ние можем да кажем: "Аз не искам да имам нищо общо с това, което става тук." Можем да стоим в ъгъла и да се отказваме да използваме това, което ни предлагат. Но ние можем и да сменим нашето отношение към случващото се и да си кажем: "Аз ще получа толкова удоволствие, колкото мога, и ще се науча на всичко, което може да се научи на тази огромна детска площадка." От тази площадка ние излизаме с по-задълбочено разбиране на това, което вече сме знаели преди да дойдем на площадката. Ние не узнаваме нищо ново, никога. Ние винаги откриваме нещо. "О, аз винаги съм знаел това", - непрекъснато си казваме това, когато научим нещо ново. Това прилича на състоянието, в което се чувстваме, слушайки позната мелодия. Ние просто получаваме удоволствие - съвсем не заради това, че не знаем тази мелодия или защото ни е интересно как ще свърши. На нас просто ни е приятно да слушаме как духът пее чрез нотите, как мелодията се издига и спуска. На нас това просто ни харесва. Точно по същия начин ние избираме живота в пространството и времето, защото той много ни харесва. По същия начин, както обичаме да ходим на кино или да слушаме симфонии, тази форма на живот, която се явяваме ние, обича да се ограничава чрез пространството и времето и да играе на различни игри.

Но с времето ние се уморяваме. Ние казваме "с времето", макар да знаем, че в действителност, време няма, всичко се случва едновременно. Когато ние казваме, че сме уморени, това означава, че в нас съществува някакъв аспект, който казва: "Аз искам да отида да се понауча на друго ниво." И понякога правим това веднага. Ако си представим нашия живот само като една от детските площадки, то такава категория като време, не съществува, а това, което е, то е просто едновременност. Ние едновременно изпитваме живота и в Гърция, и В Египет, и в някаква страшна Галактика, която въобще я няма в тази част на Вселената. Ако всичко това се случва едновременно и ако нашето съзнание е единно, ние ще можем да взаимодействаме с различни аспекти на самите себе си и да се научим на много от нещата, които някои от нас вече са научили, използвайки канала на любовта и любопитството. И постепенно стигаме до разбирането, че многобройните наши аспекти не са дискретни, не са крайни. И започваме да се оглеждаме наоколо и си казваме: "Аз съм избрал възможността да се родя в определено време и пространство - в страна, която се нарича САЩ. Обаче аз съм само твой аспект. А ти, който си мой аспект, си избрал да се родиш в страна, която носи друго име, за да се учиш на други неща и да променяш света на друго място". На мен ми харесва да изпитвам подобно чувство и да разказвам за него на хората. "Когато гледам в очите ти, аз се вглеждам в моите очи." Това чувство е безтегловно и светло, като хелия, който идва от Слънцето. Аз добре познавам това чувство, макар че за да съществува постоянно в мен, се нуждая от съсредоточаване и усилие. Харесва ми да вървя по улиците, да виждам различни хора и да си казвам: "Всички те - това съм аз, а аз съм всички тези хора". Забележително състояние е да се намираш в контакт. Макар че, разбира се, съществуват моменти, когато ситуациите стават критични. В такъв момент ние изпитваме самота и се нуждаем от чувство за перспектива и осъзнаване на това, че съществуват още множество аспекти на нашето "АЗ". Ако в този момент ние си спомним, че усещането за перспектива може да се извика, ние ще си помогнем много. За това е достатъчно да изречем едно име - не е важно кое - и да влезем в контакт с него. Аз, например, изрекох името на Доналд Шимод. Вие също можете да повикате Доналд или кой да е друг ваш аспект - всеразбиращ и способстващ вашето максимално просвещение в дадена ситуация. Достатъчно е да попитате: "Какво трябва да науча?" и да изслушате отговора.

Способите могат да бъдат най-различни. Аз например, понякога си задавах въпрос и си казвах, че първата фраза, която чуя по телевизията, ще бъде отговорът му. Това би могло да бъде фраза от реклама за сапун, възприета обаче на друго ниво - като отговора, от който се нуждаеш. Макар, разбира се, да е смешно, че отговорът, който чакаш мъчително, идва от една реклама за сапун. Понякога аз просто отварях книга на произволно избрано място или седях мълчаливо, позволявайки си да слушам гласа, който мога да чуя.

С всички тези експерименти се занимава един от всички аспекти - любопитен, практичен и игрив. Ако трябва да съм честен, това е единственият аспект, който е важен за мен. Той също така ми помага да контактувам с другите аспекти, които се интересуват от мен, а и ме обичат силно, както и аз тях.

Всичко това ме интересува много. Аз мога часове да седя в краката на един от своите аспекти и да общувам с него така, както си седим сега ние. Понеже ние също сами по себе си представляваме три аспекта на Божествената светлина. "Какво си научил?", "За какво си мислиш?", "Как мога да ти помогна?" - тези въпроси аз бих искал да задам на всеки от вас. Когато общуването върви на нивото на такива въпроси със съзнанието, че ние не сме отделни същества, а съставляваме едно цяло, аз искрено му се наслаждавам.

С.В.:Аз също. Интересното е, че за да става този кръг от хора по-голям, не е необходимо да се прави нищо. Достатъчно е просто да се усеща връзката и резонанса, съществуващ между нас.

Р.Б.:Това е красив образ. Точно така. В моята писателска дейност най-увлекателното нещо за мен самия е да чувам ехото, носещо се по кръга от тези хора. В писмата си хората ми пишат: "Мислех си, че такъв съм само аз на света. Оказва се, че не е така. Това, което пишеш ти, е безумно, но за мен то е вярно". Върху пликовете на тези писма стоят пощенски печати от Ню-Йорк, Рио де Жанейро, Киев. Между другото, в последно време все по-често започнах да получавам поща от Съветския Съюз", политическите отношения между нашите две страни бяха напрегнати. Но в писмата от Русия, които получавах, ставаше дума не за политика, а за любов, за отношенията между хората и т.н. За мен това беше още едно забележително напомняне, че всички ние сме аспекти на едно и също, където и да се намираме на планетата. Ние сме много любопитни същества, които непрекъснато се натъкват на загадки, а отговорите на загадките споделяме един с друг, опитвайки се да научим дали това, което работи при мен, работи и при другите.

Аз смятам, че понятието нация трябва да се формулира отново. Границите на нацията минават не по земята, те преминават на нивото на мисълта, обединявайки хората според вида на любопитството им. Нацията, към която принадлежа аз, е нация с търсещо съзнание. Това е цяла страна, в която има много хора. Но има и други страни, и всеки е свободен да избира гражданството си. Съществуват, например страни, чиито граждани вярват, че пространството и времето са ограничени, че човекът е главното, а насилието е начин за разрешаване на конфликти. Това не ми е интересно. Просто е скучно.

Аз вече изминах този път. Бях обикновено американско момче. На 18 години видях голям и красив плакат - на него имаше изтребител, излитащ вертикално нагоре. Под плаката имаше надпис: "Ти можеш да летиш на него". И аз, като риба, захапах тази кукичка. В онзи момент аз бих направил всичко, за да летя. Но не се искаше много. Само да се подпиша под документите в наборната комисия. Аз станах авиационен курсант и, трябва да кажа, че преминах през много неща с капаци на очите. Веднъж, по време на лекциите по история и традиции на ВВС на САЩ преподавателят написа на дъската с големи букви - УБИЙЦИ. Той се обърна, погледна ни много сериозно и каза: "Да, това сте вие". Ние си помислихме, че този човек е луд, нали бяхме дошли тук, само за да се научим да летим. Но той беше единственият вменяем човек, когото аз срещнах във ВВС, включвайки и самия себе си. Той знаеше какво означава всичко това. Той ни предупреди, че ще ни използват за убийства, знаейки че обичаме да летим. Трябваха ми години, за да разбера колко прав беше този човек.

Това се случи във Франция, през 63-а година, когато аз служих там. Периодически в 3 часа през нощта съветските военни пускаха всички свои самолети по посока на границата. Ние полудявахме. Скачахме в самолетите, излитахме, но в последната минута съветските ВВС обръщаха назад, без да стигнат до границата. Така те научаваха колко самолети има противникът. Същото правехме и ние. Това беше страхотна игра. Веднъж, когато още летях по протежение на границата, забелязах, че от другата страна,успоредно с мен лети някой друг. И си помислих: Ние сме луди. Момчето в другия самолет обича да лети също както обичам и аз. Само че върху неговия самолет е нарисувана червена звезда, а върху моя - бяла. Това е цялата разлика. И така, струва ли си заради това да се убиваме един друг?" Аз помахах с крила и летецът в съветския самолет ми отговори със същото. И разбрах, че с него аз имам много повече общи неща, отколкото с онези хора в моята собствена страна, които агитират за войната. В очите ми напираха сълзи, осъзнавайки що за лудост е около мен. На мен ми провървя. Аз летях, но никога не ми се наложи да убивам. Аз не съм причинил вреда на нито едно живо същество. Но не на всички хора, които се бяха хванали на въдичката, им провървя като на мен. На летището тук има един човек, който е служил във Виетнам. Той просто е превъртял, осъзнавайки колко хора е убил. И е решил да изкупи това. Взел е решение да прави всичко, което препятства разпространението на идеите за война. Той започнал да говори публично, поканил на гости няколко руски семейства. Сега той вдига хората във въздуха и им показва какво щастие е просто да летиш. Това е неговият начин да внесе своя принос за мира. Аз изпитвам изключително чувство на близост към вас, и си мисля, че това чувство изпитват все повече и повече хора в Америка. Аз се радвам като слушам вашия език, защото чувствам, че езиците са различни, но сърцата и мислите ни са едни и същи. Знам, че един чужд език може да бъде много голямо изпитание и се възхишавам, че вие сте изгубили време и сили, за да изучите моя език.

Изобщо езиковият проблем ме интересува много. Моите книги са преведени на 33 езика. Често слушам от хората, че еди-кой си превод е хубав, а друг - не толкова. И по-рано аз доста се огорчавах заради това, но после разбрах, че е по-добре лош превод, отколкото никакъв. Разбрах, че не е възможно моите книги да бъдат преведени изцяло. Преглеждайки публикациите на книгите ми на тези езици, които знам малко, забелязах, че понякога моите мисли в тези преводи са представени много интересно - по-любопитно и по-задълбочено, отколкото съм ги написал. В тези случаи аз винаги се усмихвам. Това, което пиша, е един неформален начин на общуване, на много нива. И когато думите се превеждат, това още не означава, че всички смислови нива се пренасят и в другия език. Когато пиша, аз винаги предполагам, че моят читател е много интелигентен и чувствителен, и всичко, за което ви говоря, той е способен не само да почувства, но и да си доизмисли.

От време на време при мен идват хора и питат: "Ти разбираш ли какво си написал?" И аз им казвам, че разбира се, разбирам. Но те ми съобщават нещо такова, за което аз не съм знаел.

Периодически хората намират в моите книги значително повече, отколкото аз мога да предположа. Затова не смятам себе си за автор на книгите, които съм написал.

За мен авторът е човек, който изобретява и създава. Аз в по-голяма степен се усещам писател: гледам това, което вече съществува, и го описвам със свои думи. Всеки човек може да види същия образ и да го опише с думи, които ще бъдат други, но ще носят същата светлина. Затова аз чувствам връзката си дори с читатели, които никога не съм срещал и няма да срещна, много топла и близка. И една само мисъл, че в света има толкова много несрещнати приятели, ми доставя радост. Както и да осъзнавам, че идеите, които са ценни за мен, са значими и за тях.

С.В.: Ричард, аз мисля, че твоите книги са въплъщение на идеите, съществуващи винаги във вибрации, които могат да стигнат до максимален брой хора именно сега. За твоите читатели, както аз вече споменах, потопяването е много по-важно от възприятието на идеите сами по себе си. Това поле ги обединява в някаква цялост, създаваща онази извънгеографска страна, за която ти говореше.


Р.Б.: Това е нова мисъл. Когато пиша, аз винаги проверявам как звучи написаното. Може би наистина постигам нужните вибрации?

С.В.: Виждаш ли, ти правиш това. Набоков е смятал, че всичко, което е написано, за да се изложи една идея, е безсмислена загуба на време

Р.Б.: Няма нищо друго, с което аз не бих се съгласил повече от това. Но аз го приемам. Единственото, което е важно за мен, това е идеята. Но идея, която може да бъде приложима. Аз нямам търпение да възприемам философи, спорещи за абсолютно абстрактни категории. Аз искам да знам какво ще ми помогне да изживея този живот най-интензивно, радостно и весело. "Кажи ми, какво "сработва" при теб и какво просто не работи, дай ми идеи. Напомни ми за онези неща, които съм знаел, но съм забравил", - това казвам на писателите, когато отварям книгите им. Обикновено започвам да чета книгата от произволно отворена страница. И се питам дали това, което чета, завладява моето внимание. Или всичко това звучи глупаво.


С.В.:Ето, виждаш ли, ти отново употреби думата "звучи".

Р.Б.: Да, но отнесено към идеите. Ако идеите са интересни, аз отварям книгата отново и пак намирам в нея нещо интересно. Е, добре, де, добре - то ЗВУЧИ интересно. Мисля си, че ти ще съумееш да ме спечелиш за твоята вяра.

Аз възприемам идеята като фар, който стои на брега. Фарът и брегът, на който ние се намираме, е разделен от водата, но ги съединява искряща, сияеща пътечка светлина. Погледите на хиляди хора, където и да се намират, могат да се плъзнат по водната пътечка и всеки от тях ще види светлината на фара. Думите могат да бъдат различни и на различни езици. Думите са пътечката, искряща върху водата, но светлината се намира над водата, тя се намира над онази точка, където стоим ние и се разпространява във всички направления. Има я и на нея й е все едно дали я виждаме или не. Все едно й е дали знаем за това, че тя съществува. Светлината е сама по себе си. Водната пътечка води до всеки от нас и всичко, което се иска от нас, за да видим светлината, е да обърнем глава към нея и да отворим очи.

С.В.: Добре. Но може да използваме и друга аналогия. Хайде да си представим, че съществува прекрасна музика, записана чрез ноти. Практически никой, освен най-опитните музиканти, гледайки нотите, не могат да възприемат музиката такава, каквато е. Огромното мнозинство от хора, за да възприемат музиката, трябва да я чуят изпълнена. И слушайки един изпълнител, хората получават удоволствие от техниката, майсторството, но слушайки друг, хората внезапно започват да плачат и връщайки се у дома, променят нещо в своя живот. И двамата изпълнители свирят едно и също, но решаваща е онази вибрационна тъкан, която те създават в своето изпълнение.

В твоя случай музика е идеята, а инструмент са думите. И в своето изпълнение, ти постигаш това, че хората започват да променят живота си.

Р.Б.: Сигурно това е истина. Но аз не го осъзнавах. Знам, че моето същество има различни нива и че понякога те ме използват съвсем безсрамно. Например, "Чайката Джонатан". "Чайката" беше първото нещо, което изобщо написах в живота си (първата част на "Чайката"). Тогава аз не можех да си намеря работа и реших да стана писател. И ето какво се случи с мен. Аз получих мистичен опит. Видях как цялата тази история за чайката се разгръща пред очите ми във всичките си цветове на много широк екран. И чух името - Джонатан Ливингстън - и това ме изплаши. И докато се стараех да разбера какво става с мен, започнах да виждам сцени от книжката. И това така ме обсеби, че разбрах, че трябва да го запиша. Записах две трети от книжката, и тя изведнъж спря. И аз си помислих: как ще свърши всичко това? Седях с часове, стараейки се да изобретя нещичко, но нищо не се получаваше. Тогава аз познавах вече Джонатан толкова добре, аз живеех в сърцето му, така че трябваше да знам какво се се случи по-нататък... Изминаха осем години. И ето, след толкова години, на хиляда и петстотин мили от дома, в щат Айова - бам! - в пет сутринта, като продължение на съня аз виждам как завършва историята. И осемте години прелетяха като една секунда. Веднага си спомних на кое място свърши първата част. И си помислих:: да, разбира се, тази история трябва да свърши точно така. Незавършеният ръкопис на "Чайката" заедно с другите си стоеше в мазето. Помнех, че е написана със зелено мастило. И я намерих. Видях, че продължението дойде при мен точно на това място, до където бях стигнал. Всичко това трябваще да се случи именнно така. Само така един начинаещ писател може да напише нещо от рода на "Чайката". "Чайката " - е една луда, странна история. И само ако си готов в качеството си на писател да се признаеш за пълен глупак, ти можеш да напищещ история за говореща чайка. Повечето от начинаещите писатели не могат да си го позволят, тъй като смятат, че това е гупаво и търсят нещо по-солидно. И затова толкова много писатели търсейки нещо солидно, заслужаващо уважение, не могат изобщо да намерят нещо. Аз трябваше да имам този мистичен опит, който беше толкова силен, че проби защитата на моята вътрешна цензура. Беше ми все едно дали това изглежда глупаво или не. Беше ми безразлично дали хората ще ми се смеят заради това, че съм написал за говорещата чайка. Възприех тази история толкова силно, че тя би могла да бъде записана само така, а не иначе. По-късно, след много години писане, аз вече мога да мина без подобен опит, защото съм разбрал: най-важното, което аз мога да дам на света, това е моята глупост, моята лудост.

То е това, което имам аз. Другите писатели са по-рационални от мен. Ако искате рационалност, обръщайте се към тях. Ако искате нещо странно, елате при мен.

Сега аз мога да пиша книги, без да прибягвам до мистичен опит. Но аз изобщо не си представям каква ще бъде моята следваща книга, и мисля, че когато тя се появи, аз ще бъда изумен не по-малко от моите читатели. Знам само, че следващото, което ще дойде, ще бъде страхотно. То ще бъде страхотно за мен, а аз с нищо не се отличавам от другите - моят дар е в това, че по нищо не се отличавам от другите. Затова това, което е страхотно за мен, автоматично ще бъде страхотно за хората от моята невидима страна. Това са хората, на които писателят трябва да се себеотдава. Писателят не трябва да търси читателите си, читателите сами ще го намерят - където и да се намират те. Единственото условие е писателят да бъде максимално искрен, непосредствен и честен в това, което той прави и това, което той пише да трогва самия него толкова силно, колкото това е възможно. И тогава неговият труд става съвършен. Писателят пише не за да каже неща, които никой преди него не е казал, а за да ги каже на езика на своето време.

С.В.: Ето това се опитвах да ти кажа през цялото време. Идеите са вечни. И именно езикът, който ти използваш, е способен да стигне до сърцата на хората. Преди сто години хората не биха могли да се съотнесат към това, което пишеш ти.

Р.Б.: Съвършено вярно. И това е проблемът, с който се сблъскват всички писатели, изучаващи литературата. Те стоят в сянката на великите класици и питат, мога ли аз да напиша нещо, което да е на нивото на тези велики писатели. Това е неправилен въпрос. Въпросът, който трябва да си зададе човек, е следният: "Как мога да изразя на езика на моето време това, което толкова добре чувствам?" И отговорът на този въпрос не е много сложен. Поне за мен. Когато сядам зад пишещата си машина, пред мен стои малък плакат, на който е написано: "Получавай удоволствие, не мисли, не се тревожи за нищо". И когато се ръководя от това, екранът на компютъра, в който гледам, се превръща в мъглив тунел. И аз губя контрол над това, което става с мен, и просто позволявам на идеята да заплува в този тунел - и тогава ръцете ми започват сами да се движат по клавиатурата. Това е като променено състояние на съзнанието, но ние се потопяваме в него всяка нощ. Това е състояние на интензивен интерес към това, което се случва. Когато в такова състояние аз се срещна с идеята, старая се да я покрия с цимента на думите, тъй като читателят признава само думите, написани върху хартията. Ти можеш да отидеш при него и да му разкажеш красива история, но той ще каже: Това страхотно, но аз нещо не виждам глава 1-а или 23-а!" Затова, когато гледам в тунела, се старая моите пръсти да следват това, което виждам. Това ми дава първият циментов или мраморен (ако то е много красиво) блок, и ето тук започва работата. Аз вземам в ръце длето и чук и започвам да отчупвам големи късове - всяка написана работа може да стане по-добра чрез зачеркване и изрязване.

С.В.:Доколко окончателният вариант на твоите работи се отличава от първоначалните?

Р.Б.:Той е доста по-малък. Черновата е огромна.

С.В.: Интересно, аз винаги съм чувствал това. Струва ми се, че за сметка на това, че книгите ти са много стегнати, читателят се прониква по-дълбоко с тях.

Р.Б.: Колкото по-малка е книгата, толкова по-големи възможности има читателят да я изпълни със своите чувства. За мен това сбиване е станало почти автоматичен процес. Аз взимам дебел ръкопис, молив и говоря: "Не, не, не..." С годините това "не" става все по-безжалостно.

Аз виждам красиво парче от текста, но усещам, че той не трябва да е там, може би в някоя друга книга, но не и тук. И аз го зачерквам. По този начин, ръкописът става все по-малък, и по-малък. По повод на този процес - рационалното разбиране в мен е много малко, много повече неща се случват на интуитивно ниво.

С.В.:Иска ли ти се да имаш това рационално разбиране или предпочиташ този процес да си остава интуитивен?

Р.Б.: Много хубав въпрос. Понякога си мисля, че навярно има смисъл да изследвам този процес и да го сведа до конкретни стъпки "А", "Б" и "В". Но в същото време тази идея поражда в мен някакво безпокойство. В крайна сметка всичко се свежда до това, текстът да звучи вярно.

В основата на книгата "Единствената" лежи проста и красива идея. Тази идея беше толкова проста и толкова красива, че аз разбирах: ще напиша книгата бързо. Написах 32 глави и после изхвърлих всичко, защото то беше абсолютно невярно. После написах още 11 глави, движейки се вече в съвсем друга посока, и също ги изхвърлих, защото това също не беше вярно. Започнах вече едва ли не да лазя по стената, недоумявайки как е възможно една такава проста идея да се окаже толкова извъртяна? Не ми оставаше нищо друго, освен да се спра и да й дам време да узрее.

Ако трябва да посъветвам нещо един начинаещ писател, аз не бих могъл да кажа нищо конкретно - само общи приказки. И това е най-доброто, което мога да направя. Аз бих му казал: "Не мисли, не оценявай доколко е разумно това, което пишеш върху хартията, получавай удоволствие. Ако ти е скучно със своите собствени думи, написани на хартия, представи си какво му е на читателя. Твоето удоволствие е абсолютно необходимо. Щом започнеш да се прозяваш, изхвърляй всичко. И последен съвет: не се старай да изглеждаш прилично. Това е ключът към собствената ти самоизмама, който се експлоатира отново и отново."

Затова, когато сядам зад клавиатурата, аз преди всичко си казвам: "Скъпи вътрешен наблюдател, сега аз ще напиша нещо безумно, отвъдно. За теб това няма да има никакъв смисъл, но ми позволи на мен да го направя. След това ще изхвърля всичко, което съм написал и вместо това ще създам нещо рационално, вменяемо и разумно - и това ще е страхотно!" Вътрешният ми наблюдателме пита: "Обещаваш ли?" Аз казвам: "С цялото си сърце. Само ми позволи да потичам и да полудувам малко. Тогава той ми казва: "Добре, аз ще се обърна с гръб". Вътрешният наблюдател се обръща с гръб и аз пиша абсолютно безумен откъс. След това го чета и забелязвам, че в него има нещо, което може да бъде използвано. И тук наблюдателят се обръща и казва: "Но ти ми обеща!" А аз казвам: "Аз наруших своето обещание".

И това сработва отново и отново. Не си струва да се тревожи човек за това, което мисли вътрешният наблюдател, какво мисли читателят, какво мисли издателят. Единственото, което ти трябва, е да се хвърлиш в бесния поток на бушуващата река, която се носи към водопада, чиято височина ти не знаеш, и да позволиш да бъдеш отнесен. От този ревящ, търкалящ се поток ще се роди нещо, което ще бъде интересно. Това е онзи подарък, онзи дар, който трябва да отдадеш.


С.В.: Какво би могъл да кажеш на твоите читатели в Русия?

Р.Б.: Аз много остро усещам семейството на своите читатели по целия свят. По писмата, които идват за Лесли и мен, аз чувствам, че те често се чувстват самотни. Те често са заобиколени от хора, кото не разбират техните сърца и души. И когато в редовете на моята книга, като взрив, почувстват нещо родно, те ни пишат писма. Така че нашият отговор е следният: не забравяй, че твоето семейство е по-голямо, отколкото ти си мислиш и от време на време се срещай с членове на твоето семейство. И всичко, което можем да направим е да напомним за това.

И ето, аз те слушам и усещам, че това семейство в действителност е значително по-голямо, отколкото си мислех. По-рано смятах, че ние сме малцинство. Мислех, че хората, разрушаващи планетата и един другиго са повече, отколкото онези, които разбират, че на света има и по-увлекателни неща.

И това беше понятно, защото, мислех си аз, всички ние като човешки същества обичаме да рискуваме, обичаме да ходим по ръба. Увлича ни идеята да стигнем до пълното разрушение и в последната секунда да направим красив жест и да спасим себе си. Това вече се потвърждава от факта, че всеки от нас е решил да се роди именно в това време.

Американските вестници по-рано често публикуваха рисунка, на която бяха изобразени часовник, чиито стрелки показват полунощ без няколко секунди. На някакво ниво ние всички наблюдаваме този часовник и си мислим: все пак има още време, може да си поиграем още, дори ще успеем да изпеем националния химн. А когато вече съвсем няма време, ще се случи чудо.

И чудото действително се случи. За нас това беше Михаил Горбачов. Вие можете да се отнасяте към него както си искате, но ние го посрещнахме като най-смелия човек на нашето време. Аз съм сигурен, че именно той спаси света.

Но ако говорим сериозно, като че ли този път ние оцеляхме.
Това означава, че сега ще изобретяваме нови начини как да изпитваме себе си, ще предизвикваме самите себе си.
Интервюто взе: Сергей Всехсвятский
 Разказва главният редактор на списание
"Път към себе си"
А. Яковлева:

През септември 1991 година бях в Америка, на един малък остров край бреговете на Тихия океан, който се наричаше Оркас. Тук се провеждаше семинар на Александър Еверет*. Веднъж, в почивката между занятията, аз седях на откритата тераса, наслаждавайки се на морето и слънцето. Над главата ми планираше малко бяло самолетче.
- Това е Ричард Бах**, - ми каза местният индианец, който седеше до мен.
- Как? Откъде се взе тук?!
- Той тук живее, - спокойно ми отговори индианецът.
И аз разбрах: трябва да се срещна с Ричард Бах.

Обърнах се към Сергей Всехсвятски***, който също участваше в семинара, с молба да ми помогне да организираме тази среща. Сергей беше идвал на острова неведнъж и всички американци го приемаха като свой.
-- Това е невъзможно, - каза Сергей. - Ти знаеш ли какво означава в Америка да си звезда? Това е човек, с който мечтаят да се срещнат милиони. А Ричард Бах е звезда.
-- Но нали може да научим телефонния му номер чрез полицията?
-- Не дават телефона му никому.
-- Но нали островът не е толкова голям. Аз мога да попитам в някои къщи къде живее Ричард Бах, в края на краищата, все някой ще знае и така аз ще мога да отида при него.
- Това се нарича влизане в частна собственост. Нищо добро няма да излезе от това. Разбери: Бах живее на този остров, точно за да не може никой да го намери.
И все пак Сергей ми обеща, че ще помоли своите приятели да се опитат да съобщят на Бах, че ние искаме да се срещнем с него. А аз в същото време започнах наляво и надясно да казвам на всички американци, че искаме да се срещнем с Ричард Бах. Реакцията на всички беше една и съща. Отаначало див смях, а после кратка фраза: "Това не е реално."
И тогава разбрах, че трябва да се отпусна. Дълбоко в душата си бях сигурна, че Ричард Бах се нуждае от тази среща в по-голяма степен, отколкото ние.
Семинарът свърши. Почти всички си заминаха, а аз останах на острова, за да взема интервю от нестинарите, които живееха на острова.
Сергей ми помагаше. По време на интервюто се раздаде телефонен звън. Беше един приятел на Сергей. "Къде сте? Съобщиха на Бах за вас и той вече трети ден звъни по всички телефони, опитвайки се да ви намери. Той иска да се срещне с вас." - съобщи ни той.
Още същата вечер ние бяхме при Ричард. В своята разкошна вила на края на скалата той изглеждаше безкрайно добър, безкрайно мъдър и безкрайно, безкрайно самотен. И аз разбрах, че не съм сгрешила: той повече от нас се нуждаеше от тази среща.
Ние прекарахме прекрасна вечер, както се случва понякога с приятели, които не са се виждали отдавна. В интерес на истината, аз не можах да бъда пълноценен участник в тази среща. Предния ден се изкъпах в ледения океан, след което с гласа ми започнаха да стават странни неща. Вечерта, на срещата с Ричард, той пропадна съвсем.
Но, навярно, точно това беше нужно. Ричард и Сергей бързо забравиха за мен, получавайки видимо огромно удоволствие от общуването един с друг. Резултатът е пред вас.

------------------------------
* Александр Еверет - водещ на семинарите "Живот, любов, светлина",
"Път към себе си", "Динамика на успеха" и др.
** Ричард Бах - американски писател, автор на книгите "Джонатан Ливингстон Чайката", "Илюзии", "Мост през вечността" и др.
*** Сергей Всехсвятский - координатор на асоциацията "Свободно Дишане".

НАКРАТКО ЗА РИЧАРД БАХ
Ричард Бах е пряк потомък на великия композитор, Й.С. Бах. Роден е през 1936 г. в Оук-Парк, щат Илиноис, в семейството на Роланд и Руфи Бах. От 1955 до 1959 г. Ричард учи в Long Beach State College (днес Калифорнийски Държавен Университет). От 1956 до 1962 г. служи в американската авиация и приключва службата си с чин капитан от ВВС. Първият му брак, сключен още като пилот, се разпада след раждането на шестото му дете.
Синът му Джонатан от първия брак на писателя е написал книга "Над облаците" за отношенията с баща си, когото той никога не е познавал.
Своята втора съпруга Лесли Периш Ричард Бах среща през 1973 г. по време на снимките на филма "Чайката..." Ричард и Лесли заминават заедно от Холивуд и през 1981 г. се оженват. Оттогава Ричард Бах се занимава с парапланеризъм.

Авиацията е неговата истинска страст, но да пише Ричард е мечтал винаги. Безпрецедентен успех носи на Ричард Бах фантастичната повест-притча "Чайката Джонатан Ливингстон", станала национален бестселър и култова книга за цяло едно поколение.

За съжаление бракът на Ричард и Лесли вече е в миналото. Лесли избира тишината и спокойствието, Ричард - полетът и борбата. През април 1999 г. Ричард Бах се жени за Сабрина Нелсън-Алексопулос.