Преживяване с лама

Не зная защо попаднах точно там...

Залата бе в приятен тъмносин цвят, а аз седях в удобния приятно тъмносин стол и чаках. Предстоеше лекция на някакъв тибетски лама, за който вече бях дала дарение и за доказателство държах жълто талонче в ръката си. Колкото повече го разглеждах, толкова повече растеше недоумението ми – щеше да се говори за будизъм, който аз кой знае защо бях видяла на плаката като йога. Но на талончето пишеше друго, значи – моя си беше грешката... Карай! Така и така бях отишла, поне в едно нещо бях абсолютно сигурна – че се намирам на точното място и в точното време...

Всъщност, доста се подвоумих дали да отида. През последните месеци следях обявите за подобни срещи и лекции, но или ги забелязвах твърде късно, или срещите се проваляха. От друга страна, за съботния ден си бях планувала и други доста приятни неща за правене. Но те някак си ми се изплъзваха, вършех ги твърде припряно и не ми носеха обичайното удоволствие... Най-накрая изразих дилемата си на глас, под формата на песничка и реших – взех си ключове и малко пари, и в последния момент тръгнах...

Хората в залата бяха предимно млади, на възраст между 10 и 40 години, и прииждаха на групички. Те обсъждаха проведени срещи, разменяха си книги и говореха с термини, някои от които ми бяха напълно непознати. Беше ми странно, че сред всички тях не видях нито едно познато лице, но това не ме притесни, защото се бях настроила да общувам с техните сърца.

Чак когато залата се препълни, ламата влезе. Почувствах се напълно отворена, готова да срещна най-съкровената му същност, онези послания, които никога нямаше да изрече. Той представи възгледи и концепции, които вече познавах. Говори за ума, чиято безпределност свързва в едно всички хора, за безкрайния потенциал от възможности, които всеки от нас има, за учителя, скрит вътре в нас, за справянето с гнева, за взаимоотношения, основани на състрадание и любов, за равновесието между състрадание и мъдрост.

После ламата започна да отговаря на въпроси, за които казваше, че са много добри, но самия той не даде добри отговори. Въпросите бяха основни, свързани с времето, свободния избор и прераждането, а отговорите, поне според мен, бяха повърхностни и не биха задоволили хората, имащи нужда от логика и последователност. Но нямах право да го съдя, може би по-добре пишеше книги. Зачудих се дали самата аз бих се наела да изнасям лекции, след като не мога да обясня нещата, които толкова добре усещам...

Дойде време за медитацията. Интересно ми беше как ще протече, понеже при мен тези състояния винаги са идвали сами и не съм успявала да ги предизвикам съзнателно. Трябваше да извикаме в ума си образа на златния Буда и постепенно да си представим, че се сливаме с него. Ами сега? Като не ми достигна въображението чак дотам? Оставих се в съзнанието ми да дойде образ, какъвто и да е. Появиха се ярко червени рози, които отново и отново, непрекъснато се разлистваха. В края на краищата, от цялата медитация най ми хареса вибрацията на сричката ОМ.

Накрая всички се втурнаха да си вземат убежище, а аз си тръгнах, понеже вече си имах такова – вътре в мен. Замислих се за нещата, които бях научила... Не, по-скоро бях затвърдила онези, които знам, усещах ги като светли прорези в съзнанието ми.

Ако непрекъснато се правиш на Буда, някой ден наистина ще станеш Буда.

Живей според най-висшите си идеи. Задържай ги в ума си, влагай ги в думите си, действай според тях. Само по този начин ще затвърдиш постигнатото и ще си готов за следващото стъпало нагоре.

Бъди състрадателен към хората, които са лоши към теб. Те са лоши, защото са нещастни. Замисли се за това, че ти ги търпиш само известно време, а те са принудени цял живот да живеят със себе си и със своето нещастие.

Струва ми се, че до този момент, точно същността на състраданието ми е убягвала, някак си не съм успявала изцяло да го изпитам. Дали пък точно това мое разбиране е причината за срещата ми с приятно тъмносиния цвят...

Седмица по късно

„За светкавиците и гръмотевиците е нужно време, и за светлината на звездите също е нужно време, време е нужно дори и за делата, когато са вече извършени, за да бъдат видени и чути.” - из “Веселата наука” на Фр. Ницше

И друг път ми се е случвало нещо подобно – отивам на работа, Слънцето топли гърба ми, аз го каня да влезе и да просветли душата ми, то се настанява в областта около слънчевия ми сплит и се опитва да проникне във всяка клетка. Постепенно, движейки се отвътре навън, лъчите на Светлината изпълват цялото ми тяло, преминават през кожата ми и аз самата се превръщам в Слънце. Почти. На места тъканта е възлеста и не допуска Светлината у себе си, затова заприличвам по-скоро на таралеж с лъчи...

Сега обаче, за пръв път ми се случва да усещам така образно Светлината в ума си. След срещата с Ламата. Да, изписвам го вече с главни букви, понеже го свързвам със Слънцето и.. Светлината... Сега разбирам, че и двамата сме успели, аз – да отворя прозорците на ума си, той – да внесе чисти идеи. Все пак, тогава имах ясното съзнание за нивото, на което ще се осъществи общуването... Сетих се как в началото на лекцията той задряма /или се престори, че го прави/. Хората наоколо започнаха да се споглеждат смутено, а аз затворих очи и се отпуснах още повече, все едно заспивах... просто исках да Съм на срещата, там, където Духовете се срещат... И после, той през цялото време се наливаше чай. Аз самата го правя през последните два месеца – по подбуди, които не са ми съвсем ясни... Това също трябва да е вид среща...

Светлината наистина е в ума ми. Тъй както земята се разтваря и през огромните пукнатини се вижда огненочервена лава, тъй и съзнанието ми е прорязано от ивици, от които струи бяла Светлина. Тези белези са завинаги, трайни следи, като от прогорено. Те затвърждават всяка Истина, която винаги съм знаела, но съм си позволявала да забравя...

Вече знам защо...