Около
1850 година в Съединените американски щати вниманието на много хора бе
привлечено от различни странни явления, състоящи се в шум, чукане и движение
на различни предмети без известна причина. Тези явления се повтаряха често,
самопроизволно, с необикновена сила и постоянство; но беше забелязано
също, че те стават предимно под влияние на особени личности, които бяха
наречени „медиуми" и които можеха по някакъв начин да предизвикат
тези явления по, свое желание, което послужи за повод опитите да се повтарят.
Най-често за това употребяваха маси не защото тази вещ повече от други
спомагаше за подобни опити, а единствено по причина, че тя е подвижна,
по-удобна й е !по-лесно и естествено да се седне около масата, отколкото
около някоя друга мебел. Така беше постигнато въртене на масата, след
това движението й във всички посоки, странични подскачания, обръщания,
изправяния, силни удари и т.н. Отначало това явление беше наречено „въртянщи
се" или „танцуващи маси".
По това време такова явление би могло да бъде обяснено с действието на
електрически, магнитен или някакъв друг неизвестен ток; такова е и първоначалното
мнение. Но скоро в това явление беше забелязано действието на разумна
сила. Движенията се подчиняваха на волята на човека, масата се насочваше
надясно или наляво към посоченото място или лице, повдигаше се на един
или на два крака, удряше определен брой пъти, чукаше в такт и т.н. Оттогава-
стана ясно, че причината не е чисто физическа и опирайки се на аксиомата,
че „ако всяко действие има причина, то всяко разумно действие трябва да
има също разумна причина", стигнаха до извода, че причината за това
явление трябва да бъде разумна.
От какво естество би могла да бъде тази разумна причина? Ето къде беше
въпросът. Първата мисъл беше, че това би могло да бъде отражение на разумната
сила на медиума или на присъствуващите, но скоро опитът доказа невъзможността
на подобно предположехме, защото бяха получени резултати, напълно чужди
на мислите и сведенията на присъствуващите лица и дори противоречащи
на техните представи, воля и желания; следователно те биха могли да принадлежат
само на невидимо същество. Средството да се убедим в това беше много просто:
трябваше да се поведе разговор с това същество, което беше направено посредством
определен брой условни удари, означаващи „да" или „не" или означаващи
букви от азбуката, и по такъв начин бяха получени отговори на различни
зададени въпроси. Тези явления бяха наречени „говорещи маси". Всички
същества, влезли в контакт с хората по този начин и попитани за тяхното
естество, обявиха, че те са духове и принадлежат към невидимия СВЯТ. Тъй
като подобни действия се извършваха на много места и посредством различни
лица и привлякоха вниманието на сериозни и просветени хора, невъзможно
е да се допусне, че това е само игра на въображението, От Америка това
явление премина във Франция и в други страни на Европа, където няколко
години въртящите се и говорещи маси бяха на мода и се превърнаха в забавление
в гостните; след това им се наситиха и ги изоставиха, за да се заемат
с други развлечения.
За кратко време явлението се появи в друг вид, което го изведе от
областта на простото любопитство. Рамките на това кратко описание не позволяват
да проследим всичките му фази; преминаваме направо към това, което е
най-характерно и което особено привлече вниманието на сериозните хора.
Предварително ще кажем мимоходом, че реалността на явлението срещна много
противници; едни от тях, без да обръщат внимание на безкористността и
достойнството на изпитателите, виждаха в него само фокусничество. Хората,
които не признават нищо извън материята, които вярват само във видимия
свят, които мислят, че всичко умира заедно с тялото, с една дума - материалистите,
представящи себе си за „волнодумци", поставиха съществуването на
невидимите духове в една редица с нелепите басни; те нарекоха луди тези,
които приемаха нещата сериозно, и ги засипваха с язвителни насмешки. Други,
които не бяха в състояние да опровергаят фактите и намирайки се под влияние
на особен вид представи, приписваха тези явления изключително на влиянието
на дявола, с което се мъчеха да изплашат боязливите. Но в наше врече никой
не се бои от дявола; за него толкова много се говори и в такива различни
видове го представят, че са свикнали с тази мисъл и много хора биха искали
да се възползуват от случая и да видят какъв е той в действителност. Резултатът
беше, че като се изключат малко страхливите жени, обявата за появяването
на истинския дявол беше привлекателна за всички онези, които го бяха виждали
по-рано само на картинки или на театралната сцена; за мнозина това появяване
беше силна възбуда; така че желаещите с това средство да преградят пътя
на новите
идеи се разминаха с целта си и станаха, без да искат, пропагандатори -
толкова по-истински, колкото по-силно възразяваха срещу тях. Другите критики
нямаха по-голям успех, защото на доказаните факти н точните разсъждения
те не можаха да противопостави нищо повече от едно голо отрицание.
Съобщенията чрез удари бяха бавни и непълни; разбраха, че подвижните неща,
като например кошничка, дъсчица, към които прикрепваха молив и върху които
слагаха пръстите си, се движеха и чертаеха букви. Впоследствие видяха,
че тези неща са само принадлежности, без които може; опитът доказа, че
духът, въз-действувайки върху бездушния предмет н управлявайки го по своя
воля, може да действува и върху ръката и да движи молива. Тогава се появиха
пишещите медиуми, т.е. лица, които пишат неволно под влиянието на духовете
и стават по този начин техни оръдия и преводачи. Оттогава съобщенията
нямат вече ограничения и обмяната на мисли може да се извършва със същата
скорост и развитие, както между живи хора. Появи се обширно поле за изследване,
откриване на нов свят: свят на невидими, незрими същества, както посредством
микроскопа беше открит светът на безкрайно малките същества.
Какво представляват тези духове? Каква роля играят те във Вселената? С
каква цел общуват със смъртния? Такива са първите въпроси, които трябваше
да бъдат решени. Скоро научихме от същите тези духове, че те не са отредни
същества на творението, а истинските Духове не живелите на Земята или
в други светове; тези души след като напуснат телесната си обвивка, витаят
в пространството. Стана невъзможно вече да се съмняваме, когато сред тях
познахме свои роднини и приятели, с които можехме да разговаряме; когато
те самите дадоха доказателства за своето съществуване, посочиха, че в
тях само тялото е умряло, че душата им е жива, т.е духът, че те са тук,
край нас, виждат ни и ни наблюдават както приживе, дават съвети на тези,
които са обичали и чийто спомен за тях им доставя най-сладкото утешение.
Въобще съществува напълно лъжлива представа за духовете; те не са отвлечени,
неопределени същества, както мнозина си въобразяват, представяйки ги като
слаба светлина или искра; напротив, те са реални същества, които имат
своята личност и определен образ. Можем да си съставим приблизителна представа
за това чрез следното обяснение.
У човека има три съществени неща: първо, душа или дух, т.е, разумно начало,
в което се намира мисълта, волята и нравственото чувство; второ, тяло
или веществена обвивка, тежка и груба, с помощта на която духът влиза
в отношения с външния свят; трето, перисприт, флуидна, ефирна, лека обвивка,
която служи за свързващо звено и посредник между духа и тялото. Когато
външната обвивка остарява и не може повече да действува, тя се разпада
и духът я сваля, както плодът се освобождава от обвивката, дървото -
от кората, с една дума, както свалят стара дреха, негодна за употреба;
това се нарича „смърт". И така, смъртта е унищожаване на грубата
обвивка на духа; само тялото умира, духът - никога. По време на земния
живот духът, така да се каже, е притиснат от връзките със свързаното с
него вещество, което често прави способностите му недействителни; смъртта
на тялото го освобождава от тези връзки; той се освобождава и получава
своята свобода, като пеперудата, която излиза от пашкула; но той напуска
само вещественото тяло и запазва перисприта, представляващ за него вид
ефирно тяло, въздушно, безтегловно за нас, имащо форма на човешко н по
всичко изглежда, първообразно тяло. В нормално състояние периспритьт е
невидим, но духът може да го подложи на своеобразни промени, които го
правят временно достъпен за зрението и дори осезаем, както това се случва
със сгъстената пара; по такъв начин духовете могат понякога да ни се показват
при появата си. Чрез перисприта духът въздействува върху бездушното вещество
и предизвиква различни явления, като шум, движение, писане и т.н.
Чукането и движението служат на духовете като средство за доказване на
тяхното присъствие и за обръщане на внимание по същия начин, както някой
чука на вратата, за да ви уведоми, че идва при вас. Някои духове не се
задоволяват с умерено чукане, а вдигат шум, като че ли се чупят съдове,
отключват се или се заключват врати или се събарят мебели.
Посредством условни удари и движения те могат да изразяват своите мисли,
но писането им изглежда най-добро, най-бързо и най-удобно средство: затова
те го предпочитат. По същата причина, по която могат да накарат някого
да пише думи, те могат и да движат ръката, която да рисува, да пише музикални
ноти, да свири на инструмент; накратко казано, като нямат собствено тяло,
те използуват тялото на медиума, за да се покажат на хората по чувствен
начин. Духовете могат да се явяват и по много други начини. Някои личности,
наречени чуващи медиуми, имат способността да ги чуват и по този начин
могат да разговарят с тях; други .ги виждат: това са виждащите медиуми.
Духовете, явяващи се на зрението, се представят изобщо в образ, подобен
на този, който са имали по време на живота си, но замъглен; понякога този
образ има външен вид на живо същество, така че често са ги вземали за
живи и са могли да говорят с тях и да им стискат ръцете, без да подозират,
че пред себе си са виждали духове, и са ги познавали само по внезапното
изчезване.
Способността духовете да се виждат въобще и, постоянно е много рядка способност,
но отделни явления се случват доста често, особено по време на смъртта;
освободеният дух, изглежда, като че ли бърза да види своите приятели и
роднини, да ги уведоми, че е напуснал земята и да им каже, че е жив. Нека
всеки надникне в спомените си - и ще- види, че е имал много истински случки
от подобен характер не само нощем, по време на сън, но и посред бял ден,
при пълно бодърствуване, за които случаи не е могъл да си даде ясна сметка.
По-рано са разглеждали подобни случаи като нещо свръхестествено и чудотворно
и са ги приписвали на вълшебничеството и магьосничеството; сега невярващите
ги отнасят към въображението; но откакто спиритичната наука дава ключ
за такива явления, стана известно по какъв начин стават и че са естествени
явления.
Смята се още, че духовете, само защото са духове, трябва да имат изключителни
знания: обаче опитът доказа, че това е заблуда. Сред направените от духовете
съобщения някои са изпълнени с дълбокомислие, високо красноречие, мъдрост,
нравственост, доброта и благосклонност; други обаче са твърде обикновени,
лекомислени,
дори груби и разкриват едно жалко състояние на ума. Очевидно е, че те
не могат да произлизат от един и същ източник и че ако има добри духове,
има също и зли. Естествено духовете, които са, души на хора, не могат
да станат съвършени веднага след напускане на тялото и че докато не постигнат
успехи, те запазват несъвършенствата на телесния живот, поради което ние
виждаме духове с различна степен на Доброта и злоба, знания и невежество.
Въобще духовете контактуват с удоволствие и им е приятно да виждат, че
не са забравени; те с желание описват своите впечатления при напускане
на земята, новото си положение, радостите и страданията си в света, в
който се намират: едни са много щастливи, други - нещастни, някои дори
изтърпяват ужасни мъки, в зависимост от това какъв живот са водили и как
са го използували - за добро или за лошо, за нещо полезно или безполезно.
Наблюдавайки ги във всички фази на новото им съществуване, изхождайки
от бившето им положение на Земята, вида на смъртта им, предишния им нрав
и човешките им навици, стигаме до познание на невидимия свят, ако не .съвършено,
то поне доста точно, за да знаем своето бъдещо състояние, да предугадим
щастливата или нещастна съдба, която ни очаква.
Наставленията, дадени от духовете от висш ранг относно неща, засягащи
човечеството, техните отговори на зададените им въпроси, събрани и старателно
подредени, представляват цяло нравствено и философско учение под названието
спиритизъм. Следователно спиритизмът е учение, базиращо се на съществуването,
проявите и учението на духовете. Философската част на това учение е напълно
изложена в„КНИГА НА ДУХОВЕТЕ", а практическата и опитна част - в
„КНИГА НА МЕДИУМИТЕ".
Обаче спиритизмът не е ново откритие; фактите и началото, върху които
той се опира, се губят в дълбока древност, защото намираме неговите следи
във вярванията на всички народи, във всички религии, у много духовни и
светски писатели; но събитията, поради липса на изследвания, често са
били обяснявани със суеверните понятия на невежеството и от тях не са
би ли направени всички произтичащи заключения. Наистина, спиритизмът се
базира на съществуването на духовете; но тъй като духовете не са нищо
друго освен души на хора, следователно» откакто има хора, има и духове.
Спиритизмът не ги е открил и не ги е измислил. Ако душите или духовете
могат да се явяват на хората, значи това е в реда на нещата и следователно
те е трябвало да се явяват винаги: именно затова винаги и навсякъде намираме
доказателства за такива прояви, особено в библейските повествования. На
най-новото време принадлежи само логическото изясняване на събитията,
пълното знание на природата на духовете, на тяхното предназначение, начин
на действие, откритието на нашето бъдещо състояние и накрая, превръщането
на спиритизма и неговите различни приложения в наука и учение. Древните
са знаели началото, в наше време се знаят подробностите. В древността
изучаването на тези явления е било привилегия на определени касти, които
са ги откривали само на посветените в техните тайнства. В средните векове
на тези, които са се занимавали с тях открито, са гледали като на магьосници
и са ги изгаряли; но днес няма тайна за никого й никого не изгарят; всичко
се прави посред бял ден и всеки може по желание да се просвети от това
учение и да го упражнява, защото медиумите са навсякъде.
Самото учение, преподавано днес от духовете, не съдържа нищо ново; ние
го намираме откъслечно у много философи: индийски, египетски и гръцки,
а като цяло - в учението на Христос, Каква е тогава ползата от спиритизма?
Той потвърждава с нови аргументи и доказва с факти истини, които не са
били признати или са били зле разбрани, възстановявайки истинския им смисъл,
който е бил тълкуван неправилно.
От религиозна гледна точка спиритизмът се основава на фундаменталните
истини на всички религии: на съществуването на Бог, съществуването на
душата, безсмъртието, наградата и наказанието в бъдеще; но той няма никакво
особено богослужение. Неговата цел е да докаже на невярващите или на съмняващите
се, че душата съществува, че тя надживява тялото, че след смъртта тя понася
последствията от доброто и злото, извършени от нея по време на телесния
живот; тези истини се съдържат и във всички религии. Като вяра в духовете
спиритизмът принадлежи еднакво на всички религии и на всички народи, защото
навсякъде, където има хора, има и души (или духове), защото техните прояви
са съществували винаги и защото разказите за тях се намират във всички
религии без изключение. Й така, може да ш гръцки ортодокс или римски католик,
протестант, евреин или мюсюлманин и да вярваш в проявите на духовете,
следователно-да бъдеш и спиритист, и това се доказва от факта, че спиритизмът
има
съмишленици във всички секти. Като нравствено учение спиритизмът е християнско
учение, защото е развитие и приложение на учението на Христос - едно чисто
учение, чието превъзходство не се оспорва от никого; очевидно доказателство,
че това учение е закон Божи; неговата нравственост е достъпна за всички.
Спиритизмът, бидейки независим от всякакъв вид богослужение, без да препоръчва
нито едно от тях и без да се занимава с особени догми, не е особена религия,
защото той няма своите свещеници, нито своите храмове. На тези, които
го питат добре ли правят, като се придържат към определени обреди, той
отговаря: „Ако мислите, че съвестта ви изисква това, изпълнявайте ги:
Бог винаги възнаграждава намеренията." С една дума той на никого
не се налага насила; той не се обръща към вярващите, които се задоволяват
със своята вяра, а към големия брой съмняващи се и невярващи; той не ги
отнема от Църквата, защото те нравствено са се отделили от нея във всичко
или отчасти; той ги кара да изминат три четвърти от пътя, за да влязат
отново в нея; на нея й остава да изпълни само останалото.
Наистина, спиритизмът опровергава някои вярвания, като например вечност
на наказанията, веществен адски огън, личност на дявола и т.п.; но е известно,
че тези вярвания, доведени до крайност, са раждали и винаги ще раждат
невярващи. Ако спиритизмът, обяснявайки рационално тези и някои други
догми, връща към вярата напусналите я, не прави ли той услуга на религията?
Във връзка с това един достопочтен свещеник каза: „Спиритизмът те кара
да вярваш в нещо; по-добре да вярваш в нещо, отколкото да не вярваш в
нищо."
Тъй като духовете са души, следователно, не може да се отричат, духовете,
без да се отричат душите. Като приемем този извод, се сблъскваме с извънредно
простия въпрос: „Душите на умрелите могат ли да се дават на живите?"
Спиритизмът потвърждава това с веществени факти; какво доказателство може
да се даде, че това е невъзможно? Ако това съществува, всички възможни
отрицания няма да попречат то да съществува, защото това не е нито система,
нито теория, а е закон на природата; а срещу законите на породата волята
на човека е безсилна; искаме или не искаме, трябва да ги признаем и да
се съобразяваме с тях в своите вярвания и навици.
|
|
|